Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Ала тези мисли се появяват в главата ми, преди да видя открехнатата врата към стаята на Алис.
Макар че от мястото, където съм застанала, се разкрива само малка част от нея, усещам пустотата, струяща отвътре. Алис не е там.
Хвърлям поглед назад по коридора, за да съм сигурна, че никой не ме гледа, влизам и тихо затварям вратата. За миг се спирам и оглеждам стаята. От години не съм влизала тук. Струва ми се различна от последния път. Постара. Припомням си как подредиха играчките и фините порцеланови кукли върху тоалетната масичка и писалището. Но спомените са лукс, който в момента не мога да си позволя, така че внимателно се придвижвам навътре в стаята.
Нямам представа къде може да е списъкът, но не отхвърлям и вероятността Алис да го е открила преди мен. Започвам от нощното шкафче и отварям малкото чекмедже, което е досущ като моето в стаята ми. В него има някои канцеларски материали, писалка и мастилница, както и бурканче с крем за ръце с аромат на розово масло. Продължавам обиска и като претърсвам гардероба, писалището и дори поглеждам под леглото, разочаровано въздъхвам.
Остава само скринът, единствената ми надежда да открия списъка в Алисината стая. Отварям най-горните чекмеджета и продължавам надолу, където чекмеджетата са по-големи и по-дълбоки. Опипвам с пръсти между нощниците и бонетата и търся листа хартия, който може би съдържа имената на ключовете. Ала вместо него на дъното на най-голямото чекмедже напипвам нещо тежко, увито в парче плат.
Измъквам вързопа, учудена от тежестта му, и го оставям отгоре на скрина, за да го разгледам по-добре. Очевидно това не е списъкът и аз спирам издирването за известно време. Ала любопитството ми взема превес и аз започвам малко по малко да развивам пакета, докато накрая виждам, че отвътре се показва нож. Като го зървам, дъхът ми спира. Това не е обикновен нож — доста е голям, а върху дръжката му са инкрустирани множество разноцветни скъпоценни камъни. Протягам ръка към него, но, усетила допира на орнаментираната дръжка, тутакси я дърпам обратно. Отново я докосвам и усещам трептенето на някаква сурова сила, която извира от дръжката и пъпли нагоре по ръката ми.
Хвърлям поглед през рамо към вратата, защото знам, че трябва да бързам. Сграбчвам ножа и когато го поднасям към очите си, за да го разгледам по-добре, тялото ми започва да вибрира с нова сила. Онова, което виждам върху острието му, кара кръвта ми да замръзне в жилите.
Върху блещукащото сребърно острие са полепнали дървени стърготини. Те са съвсем дребни, ала произходът им ми е ясен: с този нож някой е развалил маминото заклинание за закрила. Ножът е бил използван да се разкъса кръгът, издълбан на пода в моята стая.
Цялата потрепервам от гняв. Тази тръпка е много по-силна от енергията, протичаща от дръжката на ножа, аз внимателно увивам острието в парчето плат, поставям го в чантата си и затварям чекмеджето на скрина. Не се чувствам виновна, задето го вземам. Това е предмет, използван с изключително опасна и злонамерена цел.
Излизам от стаята, без да се обръщам назад, и оставям вратата широко отворена. Може да е безразсъдно от моя страна, но с този си жест аз ясно очертавам фронтовата линия. Вече няма причина двете със сестра ми да се крием една от друга.
— Нещо криеш — чувам гласа на Хенри откъм салона, докато слизам по стълбите.
Връщам се две стъпала назад, за да мога да видя къде точно се намира. Седнал до прозореца, Хенри е увит в зимното си палто и шала, готов да тръгне за града с Алис и Върджиния.
Нагласям усмивката на лицето си и влизам в салона.
— Какво имаш предвид, Хенри?
Лицето му е мрачно.
— Знаеш какво.
Усмивката ми се стопява.
— Боя се, че не знам.
Той започва да шепти:
— Лошата си ти, Лия. Нали така?
— Не знам, Хенри. Не се чувствам лоша — свивам рамене аз.
— Само времето ще покаже, Лия — кима тържествено той, сякаш изрича най-голямата мъдрост.
— Само времето ще покаже? Кой ти го каза, Хенри?
— Леля Върджиния — простичко отвръща. — Каза ми, че не можеш да знаеш със сигурност кой е лошият, дори да носиш белега. Заяви, че само времето ще покаже.
Изненадана съм да го чуя, но нима мога да възразя на подобна мъдрост?
— Мисля, че е напълно права, Хенри. Ще почакаме и ще видим — казвам и се обръщам да си вървя.