Зимата на нашето недоволство

Дванадесета глава

Марджи Йънг-Хънт беше привлекателна жена, осведомена и хитра — толкова хитра, че знаеше кога и как да прикрива хитростта си. Браковете й се бяха провалили, мъжете не бяха издържали — единият заради слаб характер, а вторият се оказа още по-слаб — направо умря. Поканите да излезе с някого никога не бяха случайни. Тя самата ги създаваше, изглаждаше повехнали отношения посредством чести телефонни обаждания, с писма, с картички, пожелаващи бързо оздравяване, и с уредени случайни срещи. Носеше домашна супа на болните и помнеше кой кога има рожден ден. По този начин не позволяваше на хората да я забравят.

Полагаше повече от всички останали жени в града старание коремът й да е плосък, кожата чиста и блестяща, зъбите бляскави, а брадичката опъната. Доста голяма част от доходите си посвещаваше на маникюра, прическата, масажите, кремовете и мазилата. Останалите жени все намираха повод да споменат: „По-стара е, отколкото изглежда.“

Когато мускулите престанаха да държат гърдите й вирнати въпреки кремовете, масажите и упражненията, започна да ги пъха в твърди форми, които ги принуждаваха да изпъкват и подскачат пъргаво. Все повече време отделяше за гримиране. Косата й лъщеше, блестеше и бе начупена точно според обещанията на телевизионните реклами. Когато по време на среща вечеряше, танцуваше, смееше се, забавляваше и привличаше кавалера си с мрежа от малки магнитчета, надали някой си даваше сметка, че повтаря най-хладнокръвно заучен урок? След благоприличен интервал и определени харчове и ако можеше да го извърши дискретно, обикновено го вкарваше в леглото си. После продължаваше да изглажда отношенията си хората. Все някой ден бъдещата й сигурност и охолство щяха да попаднат в клопката на споделеното й ложе. Потенциалната плячка обаче винаги успяваше да отскочи от юрганената челюст. Все по-често излизаше на срещи с омъжени, престарели или прекалено внимателни. И осъзнаваше по-ясно от всички останали, че времето й изтича. Когато търсеше помощ за самата себе си, картите таро отказваха да реагират.

Марджи бе познала много мъже — повечето от тях виновни, с наранено самочувствие или отчаяни, та като всеки професионален ловец на гадини и тя бе привикнала да се отнася с презрение към плячката си. Да разчувства подобни мъже с помощта на страховете и суетата им, не й бе никак трудно. Те толкова болезнено се нуждаеха от маменето й, че тя престана да тържествува, а по-скоро изживяваше някакво съжаление, примесено с отвращение. Те бяха нейни приятели и сподвижници. Не им позволяваше дори да усетят, че са нейни приятели. Даваше им най-доброто от себе си тъкмо защото не искаха нищо от нея. Пазеше ги в тайна, понеже в крайна сметка не се възхищаваше от себе си. Един от тях бе Дани Тейлър, друг — Алфио Маруло, трети — шефът на полицията Стоунуол Джаксън Смит, а освен тях имаше и ред други. Те й се доверяваха, тя — на тях, а тайното им съществуване беше единствената топла почтеност, в която можеше да се скрие, за да се възстанови. Тези приятели й говореха свободно и без страх; за тях тя бе един вид Андерсенов кладенец — възприемащ, неосъждащ и мълчалив. Така, както повечето хора си имат тайни пороци, Марджи Йънг-Хънт криеше в себе си тайна благочестивост. И благодарение на своята мълчаливост вероятно знаеше повече от всеки друг за Ню Бейтаун, че и за целия окръг Уесекс, а знанието й не беше изопачено, тъй като не желаеше — не можеше — да извлече от него някаква изгода. Във всяка друга област обаче всичко, което попаднеше в ръцете й, намираше свое приложение.