Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Не исках да кажа това, сър.
— Сигурен съм, че не искаше. И да не съм го чул втори път! Ти направо се изплези на двадесет поколения Холи и Алън. А те са били почтени хора. Някой ден и ти може би ще заслужиш честта да носиш фамилията им.
— Да, сър. Мога ли да вървя в стаята си, сър?
— Свободен си.
Алън се качи бавно по стъпалата.
В мига, в който изчезна от поглед, Елън завъртя краката си сякаш бяха перки. После седна с изправен гръбнак и придърпа полата си надолу, както подобава на една млада дама.
— Чета речите на Хенри Клей55. Много добър е бил.
— Вярно е.
— Ти помниш ли ги?
— Не бих казал. Чел съм ги много отдавна.
— Страхотен е.
— Но се съмнявам, че са подходящо четиво за ученички.
— Направо е велик.
Итън се надигна от стола, борейки се с блъскащия го да седне дълъг и уморителен ден.
Завари Мери в кухнята със зачервени и гневни очи.
— Слушах ви — рече. — Не знам какво искаш да постигнеш. Та той си е още дете.
— Сега му е времето да почна, миличка.
— Не съм ти никаква „миличка“. Няма да търпя у дома си тиранин.
— Тиранин ли? Боже милостиви!
— Той е дете. А ти направо му се нахвърли.
— Според мен вече му е минало.
— Не те разбирам. Та ти го размаза като муха.
— Напротив, миличка. Предоставих му един бърз поглед към света. Онзи, който той си изгражда, е фалшив.
— Ти пък откъде имаш представа какъв е светът?
Итън мина покрай нея и излезе от задната врата.
— Къде отиваш?
— Да окося ливадата.
— Мислех, че си уморен.
— Съм… бях. — Погледна я през рамо, застанала в рамката на замрежената врата. — Човекът е самотно нещо — рече и й се усмихна в мига, преди да извади косачката.
Мери чу как въртящите се ножове захапаха меката, гъвкава трева.
Звукът спря пред прага. Итън се провикна:
— Мери, Мери скъпа. Обичам те. — И въртящите се ножове продължиха да пърпорят бясно по обраслата трева.
Дванадесета глава
Марджи Йънг-Хънт беше привлекателна жена, осведомена и хитра — толкова хитра, че знаеше кога и как да прикрива хитростта си. Браковете й се бяха провалили, мъжете не бяха издържали — единият заради слаб характер, а вторият се оказа още по-слаб — направо умря. Поканите да излезе с някого никога не бяха случайни. Тя самата ги създаваше, изглаждаше повехнали отношения посредством чести телефонни обаждания, с писма, с картички, пожелаващи бързо оздравяване, и с уредени случайни срещи. Носеше домашна супа на болните и помнеше кой кога има рожден ден. По този начин не позволяваше на хората да я забравят.
Полагаше повече от всички останали жени в града старание коремът й да е плосък, кожата чиста и блестяща, зъбите бляскави, а брадичката опъната. Доста голяма част от доходите си посвещаваше на маникюра, прическата, масажите, кремовете и мазилата. Останалите жени все намираха повод да споменат: „По-стара е, отколкото изглежда.“
Когато мускулите престанаха да държат гърдите й вирнати въпреки кремовете, масажите и упражненията, започна да ги пъха в твърди форми, които ги принуждаваха да изпъкват и подскачат пъргаво. Все повече време отделяше за гримиране. Косата й лъщеше, блестеше и бе начупена точно според обещанията на телевизионните реклами. Когато по време на среща вечеряше, танцуваше, смееше се, забавляваше и привличаше кавалера си с мрежа от малки магнитчета, надали някой си даваше сметка, че повтаря най-хладнокръвно заучен урок? След благоприличен интервал и определени харчове и ако можеше да го извърши дискретно, обикновено го вкарваше в леглото си. После продължаваше да изглажда отношенията си хората. Все някой ден бъдещата й сигурност и охолство щяха да попаднат в клопката на споделеното й ложе. Потенциалната плячка обаче винаги успяваше да отскочи от юрганената челюст. Все по-често излизаше на срещи с омъжени, престарели или прекалено внимателни. И осъзнаваше по-ясно от всички останали, че времето й изтича. Когато търсеше помощ за самата себе си, картите таро отказваха да реагират.
Марджи бе познала много мъже — повечето от тях виновни, с наранено самочувствие или отчаяни, та като всеки професионален ловец на гадини и тя бе привикнала да се отнася с презрение към плячката си. Да разчувства подобни мъже с помощта на страховете и суетата им, не й бе никак трудно. Те толкова болезнено се нуждаеха от маменето й, че тя престана да тържествува, а по-скоро изживяваше някакво съжаление, примесено с отвращение. Те бяха нейни приятели и сподвижници. Не им позволяваше дори да усетят, че са нейни приятели. Даваше им най-доброто от себе си тъкмо защото не искаха нищо от нея. Пазеше ги в тайна, понеже в крайна сметка не се възхищаваше от себе си. Един от тях бе Дани Тейлър, друг — Алфио Маруло, трети — шефът на полицията Стоунуол Джаксън Смит, а освен тях имаше и ред други. Те й се доверяваха, тя — на тях, а тайното им съществуване беше единствената топла почтеност, в която можеше да се скрие, за да се възстанови. Тези приятели й говореха свободно и без страх; за тях тя бе един вид Андерсенов кладенец — възприемащ, неосъждащ и мълчалив. Така, както повечето хора си имат тайни пороци, Марджи Йънг-Хънт криеше в себе си тайна благочестивост. И благодарение на своята мълчаливост вероятно знаеше повече от всеки друг за Ню Бейтаун, че и за целия окръг Уесекс, а знанието й не беше изопачено, тъй като не желаеше — не можеше — да извлече от него някаква изгода. Във всяка друга област обаче всичко, което попаднеше в ръцете й, намираше свое приложение.
55
Henry Clay (1777–1852) — американски конгресмен и сенатор от щата Кентъки; прочут оратор. — Б.пр.