Престолът от драконова кост

— Ха! — Таусър яростно се зачеса по носа. — Моите прадеди от запад са били истински бардове, а не куци стари акробати като мен. Те биха му изпели песен, от която направо щяха да му щръкнат ушите! Разправят, че поетът Еоин-ек-Клуиас веднъж така величествено изпял една песен на гнева, че всички златни пчели от Грианспог се спуснали върху вожда Гормбата и го нажилили до смърт… това се казва песен! — Старият шут отново подпря главата си на стената на конюшнята. — Кралят!? Господи, дори не мога да понасям да го наричам така. Бях с пресветия му баща от малък — това бе крал, който си заслужава да бъде наречен крал. Този си е чист разбойник… не е даже и наполовина мъж, какъвто бе баща му…

Таусър снижи гласа си. Главата на Шем Коняря бавно се спусна на гърдите му. Очите на Рубен бяха отворени, но сякаш гледаха към тъмните пространства между покривните греди. До него Таусър отново се размърда.

— Разказах ли ви — каза старият мъж с внезапно оживление, — разказах ли ви за меча на краля? Мечът на крал Джон — Блестящ гвоздей? Знаете ли, той ми го даде и каза: „Таусър, само ти можеш да го предадеш на моя син Елиас. Само ти…“ — Една сълза се отрони измежду клепачите върху сбръчканата буза на шута. — „Заведи моя син в тронната зала и му дай Блестящ гвоздей!“ — каза ми той и аз го направих. Занесох му меча в нощта, когато неговият скъп баща умря… сложих му го в ръката, точно както ми заръча баща му… и той го изпусна! Изпусна го! — Гласът на Таусър гневно се извиси. — Мечът, който баща му бе носил в повече битки, отколкото са бълхите по куче! Не можех да повярвам, че съществува такава непохватност, такова… неуважение! Слушаш ли ме, Шем? Рубен?

До него ковачът изсумтя.

— Пфу! Разбира се, бях ужасен. Вдигнах меча, изтрих го с ленения парцал, в който беше увит, и му го подадох; този път той го пое с двете си ръце. „Изплъзна се“, каза ми като пълен идиот. Сега, когато мечът отново бе в ръцете му, по лицето му премина странно изражение, като… като на… — Шутът се отнесе.

Саймън се изплаши, че е заспал, но изглежда, дребният старец с размътена от виното глава просто се бе замислил.

— Изражението му — продължи Таусър — бе като на дете, хванато да върши нещо много, много лошо — точно такова беше! Точно такова! Той пребледня, устните му се изкривиха — и ми подаде меча. „Погреби това заедно с баща ми — каза ми. — Това е неговият меч; той трябва да е при него“. — „Но той пожела да го получите вие, господарю!“, казах аз. Ала слушаше ли ме той? Слушаше ли? Не! „Това е нова епоха, старче — каза ми. — Няма нужда да се захласваме по тези стари реликви от миналото“. Можете ли да си представите такава крещяща безочливост!?

Таусър потърси с ръка каната и като я напипа, я вдигна и отпи солидна глътка. И двамата му събеседници бяха затворили очи и дишаха тежко, ала дребният старец не забелязваше това, потънал във възмущението си.