Лицето на смъртта

— Чудесно. Но първо ще сложа белезниците на Сам зад гърба.

Странника действаше бързо и ловко. Сам продължаваше да държи очите си затворени и не се възпротиви.

— Сега, Линда, ще махна белезниците от ръцете ти. Възможно е да ти хрумне да опиташ нещо. — Мъжът поклати глава. — Недей. Няма да постигнеш нищо, а аз ще горя лявата ръка на Сара, докато не се превърне в стопена буца плът. Разбираш ли ме?

— Да — отговори с изпълнен с омраза глас тя.

— Добре.

Странника махна белезниците й. За момент Линда наистина обмисли да го нападне. Представи си как стрелка ръце към него, хваща го за врата и го стиска с всичките гняв и тъга в сърцето си, докато очите му не експлодират.

Само че това беше чиста фантазия. Този човек беше опитен хищник, готов за триковете на плячката си.

Китките й туптяха. Болката беше дълбока и тъпа. Приветстваше я. Напомни й за раждането на Сара. Красива, ужасна агония.

— Направи го — нареди й Странника със строг глас.

Линда погледна Сам, чиито очи още бяха затворени, нейният красив мъж, нейното красиво момче. Той беше силен по начини, по които тя беше слаба, беше нежен, но можеше да бъде груб и арогантен, той беше отговорен за най-дългия й смях и за най-голямата й тъга. Той беше прозрял през външната й красота и беше видял по-грозните части от нея, но въпреки това не беше престанал да я обича. Никога не я удари. Сексът им беше изпълнен с любов и нежност, бяха се чукали навън под дъжда, бяха треперили от студената вода, която се стичаше по голите им тела, а тя беше пищяла, за да надвика вятъра.

Линда осъзна, че може да продължи така цяла вечност.

Протегна ръце. Те трепереха. Когато докоснаха врата му, едва не се задуши.

Допир спомен.

Кожата на Сам й напомни за други десет хиляди момента. Душата й беше като лист хартия с милиони разрези по него и от всеки течеше кръв.

Той отвори очи и милионите разрези се превърнаха в един. Болката беше изпепеляваща.

От всичките му черти Линда обичаше най-много очите му. Те бяха сиви, емоционални и заобиколени от големи мигли, на които всяка жена би завидяла. Бяха способни да изразяват дълбоки чувства.

Спомни си как я гледаше с тези очи на една от годишнините от сватбата им. Тогава й се беше усмихнал.

— Знаеш ли кое е едно от нещата, които обичам най-много в теб? — попита я той.

— Кое?

— Красивата ти лудост. Начина, по който можеш да се справиш с хаоса на една скулптура или картина, но не можеш да си подредиш чекмеджето с бельо, дори от това да зависи животът ти. Начина, по който обичаш мен и Сара с цялата си душа. Начина, по който помниш всяка тънкост в рисуването, но забравяш да платиш сметката за телефона. Ти си суматохата в живота ми, без която не мога.

Сам я обичаше в този момент, това беше повече от ясно. Тези очи, тези дълбоки сиви очи, излъчваха емоции. Любов, тъга, гняв, болка и радост. Тя се потопи в тях с надеждата, че ще разбере всичко, което чувстваше в момента, всяка малка частичка от него.