Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Предложение
Мари-Лор седи на обичайното си място в ъгъла на кухнята, най-близо до огнището, и слуша приятелките на мадам Манек да се оплакват.
— Ами цената на скумрията? — казва мадам Фонтиньо. — Ще кажеш, че от Япония я носят!
— Вече не помня — казва мадам Ебрар, пощаджийката, — какъв беше вкусът на сливите.
— Ами купоните за обувки? Луда работа! — казва мадам Рюел, съпругата на пекаря. — Тео е с номер 3501, а още не са стигнали даже до 400!
— Аз пък разбрах, че щели да дават всички свободни квартири на външни хора.
— Дебелият Клод и жена му пак ще намажат.
— Гадните фрицове палят лампи когато искат!
— Писна ми вече да кисна вкъщи, при моя!
Деветте седят, сбутани около квадратната маса, коляно до коляно.
Несправедливостта на купонната система, спадналите пудинги, влошаващото се качество на лака за нокти… това са болките им. Едновременното им крякане в малкото помещение вълнува и обърква Мари-Лор: весели, когато трябва да са сериозни, и мрачни, когато се шегуват. Мадам Ебрар лее сълзи по изчезналата кафява захар, друга жена се оплаква от качество на тютюна и ни в клин, ни в ръкав се заема да одумва мазния задник на парфюмериста. Миришат на престоял хляб и задушни всекидневни, задръстени от циклопски бретонски мебели.
Мадам Рюел казва:
— Та, момичето на Готие искала да се жени. И събрали де що бижута имали, да й правят пръстен. Гадните фрицове ги обложили с трийсет процента данък, бижутерът им взел още трийсет и — не останало злато за пръстена!
Обменният курс е фарс, цените на морковите — скандални, всички са маскари и лицемери. В един момент мадам Манек залоства вратата на кухнята и се прокашля. Жените се умълчават.
— Ние сме си виновни — казва мадам Манек. — Ето, мадам Гибо, вашият син поправя обувките им. Вие и дъщеря ви, мадам Ебрар, сортирате пощата им. А вие, мадам Рюел, им печете хляб, храните ги.
Атмосферата се напряга; думите на мадам Манек са разходка по тънък лед; опит да пипнеш огъня.
— Какво искаш да кажеш?
— Че трябва да предприемем нещо.
— Да им минирам обувките?
— А аз какво, да се изакам в тестото ли?
Лек смях.
— Чак толкова няма нужда. И по-дребни неща вършат работа.
— Например?
— Първо да чуя дали наистина го искате.
Настава напрегната тишина. Всички мълчат изчаквателно. Девет ума бавно кръжат из орбитите си. Мари-Лор мисли за баща си — пленен… защо? — и сърцето й се свива.
Две от жените тръгват, трябвало да се грижат за внучетата си. Други подръпват блузите си и тропат със столовете, сякаш изведнъж кухнята се е сгорещила. Шест остават. Мари-Лор седи сред тях, питайки се коя ще се покрие, коя ще се раздрънка и коя ще се престраши. Коя ще предаде богу дух и последният й дъх ще се възнесе към тавана на кълба като проклятие към нашествениците.
Търси си други приятели
— Чакай ме, коте! — подвиква Мартин Буркхард, докато Фредерик прекосява плаца. — Идвам при теб довечера! — прави неприлични движения.
Някой ходи по нужда в леглото му. „Тези не знаят милост“, спомня си Вернер думите на Фредерик.
— Ей, пикльо — крещи един, — донеси ми обувките!
Фредерик се прави, че не чува.
Нощ след нощ Вернер се усамотява в лабораторията на Хауптман. Три пъти досега са излизали на снега, за да засичат предавателя на Фолкхаймер, и всеки път са го откривали все по-точно. При последния опит Вернер успява да разположи апаратите, да засече сигнала и да нанесе местоположението на Фолкхаймер за по-малко от пет минути. Хауптман обещава пътувания до Берлин; разгъва електрически схеми, пратени му от една фабрика в Австрия, и казва, че „няколко министерства са проявили интерес към работата им“. Вернер успява. Бил е предан. Вършил е това, което всички приемат за правилно. И все пак винаги, когато се събужда и закопчава наметалото си, има чувството, че е извършил предателство.
Една нощ той и Фолкхаймер се връщат, газейки през кишата, Фолкхаймер мъкне предавателя и двата приемника заедно със сгънатата антена под мишница. Вернер върви след него, скромничък дребосък в сянката му. Дърветата капят; клоните им всеки момент ще се разлистят. Пролет. Още два месеца и ще пратят Фолкхаймер на фронта.
Спират да си починат, Вернер се навежда да огледа един от приемниците, вади малка отвертка и притяга една от ключалките му. Фолкхаймер го гледа с възхищение.
— Ей, опасен си!
Прибират се всеки в спалното си и Вернер се заглежда в леглото на Фредерик над себе си. Топъл вятър гали стените на замъка, потропва капак на прозорец, топящият се сняг ромоли из улуците. Вернер прошепва колкото е възможно по-тихичко: