![Брегът на светулките [calibre 1.39.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/9/bregt-na-svetulkite-calibre-1-39-0-download.jpg)
Брегът на светулките [calibre 1.39.0]
- Автор: Райс Луанн
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Брегът на светулките [calibre 1.39.0]». Краткое содержание книги:
С теб е различно — никой друг не ме е карал да се усмихвам така. Всеки път, когато видя писмото ти, знам, че всичко ще бъде наред. Има само един човек в целия свят, на когото вярвам, и този човек си ти. Знам, че писмото ми стана много дълго — вече е късно, но не мога да заспя. Мисля за теб, Каролайн. Ще ми се в момента да беше тук, при мен. Искам да ти кажа, че те обичам.
Джо
> Тринадесета глава
През целия ден температурите бяха убийствено високи. На смрачаване небето беше перленобяло, а слънцето се беше превърнало в блестяща червена топка. Когато слънцето потъна зад хоризонта, изгря луната. Тя се покатери нависоко, бяла на фона на мътното тъмно небе. Под нея проблясваха хартиените фенери, а музиката изпълваше нощта.
Единият от баровете за храна изобилстваше от пресни стриди и омари, сложени в натрошен лед, а Каролайн и Мишел се бяха потрудили да подредят рибата така, че да изобразява картина на Дега. Гостите също бяха дали своя принос бяха издигнали купи сено като онези от картините на Моне, забити в пясъка плажни чадъри и бели сенници — като при Боден. Свещите примигваха, а оркестърът свиреше «Всеки път, когато си казваме довиждане».
Гостите прииждаха, облечени като герои от любими картини. Много от костюмите бяха старовремски — дълги рокли от времето на Реноар и Сарджънт, представляващи източник на вдъхновение за повечето жени. Мей Тейлър се появи като баба си Емили Дън — основателката на «Брайдъл Барн», чийто портрет Хю Ренуик беше нарисувал навремето. Червеникавата й коса беше вдигната високо, а красотата и елегантността й моментално привличаха погледа. Клий и Питър представляваха ирландската двойка от картината на Хю «Танц в Галуей». Скай и Саймън бяха в черно и представляваха себе си. Бяха установили поредното си крехко примирие. Огъста пристигна с тях и тримата заеха маса до реката близо до дансинга.
Каролайн забеляза, че близките й пристигнаха, и се отдръпна встрани, за да ги огледа, без те да я усетят. Не знаеше какво да каже на Скай. Познаваше я толкова добре и толкова силно я обичаше, но някак беше загубила способността си да разговаря с най-малката си сестра. По време на последните им няколко срещи двете сякаш бяха говорили на различни езици.
— Каролайн! — извика й Огъста. Беше я забелязала.
Каролайн се усмихна и се приближи към масата им. Майка й беше прекрасна в костюма си на арлекин и с неизменните черни перли на шията. Всички се надигнаха от местата си, когато Каролайн се спря до масата, и тя целуна последователно майка си, сестрите си и съпрузите им. Размениха си комплименти за костюмите и всички бяха единодушни, че Каролайн се е справила страхотно с организацията на бала.
— Баща ти щеше да се гордее — отбеляза Огъста и стисна ръката на най-голямата си дъщеря. Очите й проблясваха от процепите на доминото. С всяка изминала година тя ставаше все по-сантиментална. — Трябва да си доволна от себе си, скъпа.
— Благодаря, мамо. — Каролайн беше поласкана и доволна. Одобрението на родителите й беше нещо, към което винаги се беше стремила.
— Тази рокля… — Огъста се втренчи в Каролайн. — Забележителна прилика с онази, която носеше, когато… Спомняш ли си как позираше за «Момичето в бялата рокля»? До портата на «Хълма на светулките»?
— Да, спомням си. — Нима би могла да забрави? Беше в края на годината, малко преди да завали сняг. Андрю Локууд беше загинал преди месец и семейството все още беше в шок от случилото се. Това всъщност беше последната картина на баща и. Щом завърши «Момичето в бялата рокля», Хю Ренуик престана да рисува.
— Това го довърши, Каролайн — промълви Огъста.
— Кое го довърши?
— Картината. Изчерпа творческите му сили. След като приключи с портрета ти, той заяви, че в душата му не е останало нищо. Вече не беше същият. Но той е уловил нещо…
В гласа на майка й звучеше горчивина. Сякаш костюмът на Каролайн й припомняше за нещастието, несправедливостта и непълноценността на отношенията й с Хю.
— Какво е уловил?
— Това твое качество… Тази резервираност…
— Може би имаш предвид студенината ми? — подсказа й тя, изпълнена със страх. Спомняше си думите на Скай и копнееше майка й да ги опровергае.
— Не. По онова време ти беше млада и емоционална, но не разкриваше своите чувства. Ефектът беше изключително загадъчен и пленителен. Помня как наблюдавах лицето на баща ти, докато те рисуваше, и си казах: «Целият свят ще си помисли, че той е влюбен в нея — в момичето от картината.»