Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Никога не би направила подобно нещо!

— Правилно. Света Каролайн. Кажи за панделката.

— О! — Не искаше да си спомня. — Просто бях вързала с нея косата си един ден.

— Когато си била с друг мъж ли? С някого, когото си обичала повече от мен?

Скай поклати глава.

— Къде си я носила тогава?

Тя замълча, после отвърна:

— В Редхоук.

— В деня, когато си застреляла оня човек?

— Да.

— Оженил съм се за убийца — прошепна в ухото й той.

Очите й се напълниха със сълзи. Скай не откъсваше поглед от панделката. По онова време косата й беше дълга и тя я връзваше на конска опашка.

— Фактът, че си отнела човешки живот, карал ли те е да се чувстваш всесилна? — все така шепнешком попита Саймън.

— Не. През всичките тези години не съм преставала да се чувствам ужасно.

— Знам колко много страдаш заради случилото се, но няма ли дълбоко в твоето подсъзнание едно местенце, което те кара да се чувстваш като Бог? Една част, която те кара да се стремиш към трупане на опит… към по-силни усещания?

— Не, Саймън.

Тъмното ръждивокафяво петно в единия край на панделката беше засъхналата кръв на Андрю Локууд. Докато Каролайн седеше до него и държеше ръцете му през последните минути от живота му, Скай се беше навела към Хомър и панделката й се беше изцапала от кръвта на нещастния младеж.

— Хайде, бе!

— Ти си ми съпруг — би трябвало да ме познаваш добре — заяви Скай, а гласът й трепереше. Не можеше да продължи да говори за това. Отчаяно се нуждаеше от едно питие. Копнееше да почувства как топлината се разлива из вените й, как алкохолът завладява цялото й същество, замайва главата й и заличава мрачните мисли от съзнанието й.

— Покажи ми, че ме обичаш — промълви Саймън и стисна раменете й. — Хайде, покажи ми!

Тя се смъкна от стола си и коленичи пред него. Обви ръце около кръста му. Опря страна в слабините му. Чувстваше се ужасно уморена. Гадеше й се. Да можеше просто да изчезне… Как изобщо беше позволила да стигне дотук? Как беше допуснала да се превърне в жена, която се чувства по този отвратителен начин и върши тези отвратителни неща?

— Искаш ли го? — попита я Саймън.

— Да — прошепна Скай. Беше й по-лесно да излъже.

Той зарови пръсти в косата й и дръпна главата й назад. Саймън й беше съпруг. Това ли беше любовта? Та тя щеше да го направи само за да не се налага да говорят повече! Посегна към ципа му, дръпна го и пъхна ръка в джинсите на съпруга си.

Хомър я подуши по лицето, а огромните му кафяви очи я гледаха с любов.

— Хей, приятел — обърна се към него Скай.

— Господи! Махни го оттук! — извика Саймън.

Тя се опита да отблъсне кучето, но то не се отмести. За пръв път забеляза, че козината от ушите на Хомър е опадала. Четирикракият й приятел се шмугна между нея и Саймън и се опита да избута мъжа й.

— Дявол да го вземе! — извика Саймън и удари силно Хомър, но кучето не помръдна — стоеше и го гледаше, без да мига. Мъжът отново вдигна ръка, но Хомър не трепна, не оголи зъби, нито размаха опашка. Просто го гледаше, сякаш искаше да покаже, че от мъж като него може да се очаква най-лошото.