Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Виж кой е, скъпа – извика майка й от кухнята, където бе застанала до олющената синя кухненска печка „Роял Уиндзор“ и бъркаше овесена каша. – Не очаквам никого преди десет.

Скай вече тичаше по коридора и отвори вратата. На прага стоеше Никълъс заедно с някаква жена, която собственически го бе хванала за рамото. Усмивката на Скай помръкна.

— Това ли е момичето? – попита жената.

— Това е Скай – отвърна Никълъс.

— Искам да се видя с майка ти – каза жената на Скай.

— Влезте – учтиво каза Скай.

Докато държеше вратата широко отворена, пламъчетата зад цветните стъкла на газовите лампи на вилата – бяха прекалено отдалечени от града, за да имат електричество – затрептяха от полъха на враждебност, която жената излъчваше.

В кухнята, която както винаги миришеше на пушек от огнището, френски цигари и кафе, Ванеса Пенроуз се обърна, за да поздрави посетителите. Изглеждаше блестящо в дългата си и богато надиплена черна копринена бродирана нощница с широки дълги ръкави и дълбоко деколте. Жената зад Никълъс зяпна така, сякаш майката на Скай се премяташе из къщата и показваше гащите си.

— Ще закусите ли? – попита Ванеса, което накара жената да откъсне очи от нощницата й. – Сигурно ти си Никълъс – продължи Ванеса. – Скай ми разказа за теб. Аз съм Ванеса, или госпожа Пенроуз, както предпочиташ. Искаш ли овесена каша?

Никълъс най-после се усмихна.

— Да.

— Не иска – каза жената.

— Искам и съм гладен – каза Никълъс със същата кротка решителност, която Скай бе доловила в гласа му, когато на вратата бе казал: „Това е Скай“.

— Скай винаги е много гладна – каза Ванеса на Никълъс, – което означава, че не може да се държи на краката си, преди да се е наяла. Просто сядай с нас.

Тя се засмя и Никълъс седна.

— Аз съм Финела Крофърд и Вашата дъщеря дължи на племенника ми извинение. – Гласът на лелята на Никълъс беше като рибарска кукичка – остър и предназначен да наранява. Имаше същия акцент като Никълъс, но от тона й звучеше дразнещо, вместо интригуващо.

— Тя съсипа чифт напълно здрави панталони и открадна много ценна вещ – продължи лелята.

Скай се протегна под масата и пъхна джобния часовник на Никълъс в ръката му, като се надяваше това да помогне.

— Благодаря – прошепна той.

Ванеса взе портокал от купата, разряза го наполовина и го изстиска. Сипа сока в чаша и я подаде на Никълъс.

— Скай ми разказа за панталоните. Мога да зашия копчетата. Обаче Скай не краде.

— Грешите. Тя открадна джобния часовник на племенника ми, наследство от скъпия му баща, моя брат – лелята на Никълъс попи влагата от очите си с носна кърпичка, обаче Скай си помисли, че по-скоро се наслаждава на изпълнението си.

— Часовникът е у мен – каза Никълъс, като го показа.

— Загадката е решена – Ванеса бързо се справи с още три портокала, преди да седне.

— Съжалявам, че скъсах копчето на панталона ти – каза Скай на Никълъс възможно най-възпитано.

— Скай и копчетата са като морския бриз и пригладената коса – каза майка й, като погледна разрошената от вятъра прическа на Финела.

Лелята на Никълъс смени темата.

— Казаха ми, че познавате бъдещето.

— Така е – отвърна Ванеса.

— Снаха ми би искала да й гледате – думите се процеждаха през устата на Финела, сякаш самата мисъл бе отблъскваща като животински изпражнения. – Тя преживя голяма загуба – смъртта на съпруга си, бащата на Никълъс. Доведох я от Ню Йорк в родното й място, според предписанията на моя лекар има нужда от морски въздух и почивка. Предвид това колко е изстрадала, съм готова да й разреша да задоволи тази своя прищявка.