Списъкът на съдията
- Автор: Гришэм Джон
- Серия: Таен свидетел #2
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-769-526-9
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Списъкът на съдията». Краткое содержание книги:
Но едно е да имаш подозрения, а друго — да можеш да ги докажеш. Мъжът е умен, манипулативен и изобретателен и никога не оставя улики на местопрестъплението. Разбира от криминалистика и полицейски процедури. И най-важното: познава закона, защото е окръжен съдия във Флорида. В списъка на жертвите му попадат хора, имали нещастието да се изпречат на пътя му. Ще успее ли Лейси да го залови, преди да влезе в този списък?
Най-голямата пречка за по-сериозна връзка беше един факт, който ставаше все по-очевиден: и двамата с Али обичаха свободата на самостоятелния си живот. Лейси не беше живяла с мъж у дома, откакто бе напуснала къщата на родителите си след гимназията, и не възнамеряваше да променя това положение. Обичаше баща си, но той беше властен шовинист, който се отнасяше с жена си като с прислужница. Майка й, неизменно раболепна, намираше оправдания за поведението му и все повтаряше: „Такива са всички от неговото поколение“.
Неубедително извинение, което Лейси се беше заклела да не приема. Али беше различен. Мил, грижовен, забавен и в повечето случаи внимателен към нея. Беше специален агент от ФБР, който напоследък прекарваше по-голямата част от времето си в Южна Флорида, където преследваше наркотрафиканти. Когато работата му не беше натоварена — което се случваше рядко, — му възлагаха случаи, свързани с контра тероризъм. Дори се говореше, че ще го прехвърлят за постоянно в този отдел. След осем години работа като специален агент, заслужил многобройни похвали, той винаги беше в готовност да го изпратят някъде. Поне според Лейси.
Али държеше във втората й баня четка за зъби и самобръсначка, а в гардероба й — спортни и всекидневни дрехи, за да преспива при нея, когато пожелае. Тя, от друга страна, също присъстваше в малкия му апартамент на петнайсет минути път от нейния. Пижама, стари маратонки, стари джинси, четка за зъби и няколко модни списания на холната масичка. И двамата не бяха ревниви, но тихомълком бяха маркирали своя територия в жилището на другия.
Лейси щеше да се шокира, ако някой й кажеше, че Али й изневерява. Той просто не беше такъв. Тя също. Основната трудност пред тях — с неговите пътувания и натоварения график на двамата — беше да се удовлетворяват взаимно. Нужни бяха все повече усилия, и то защото, както каза близка приятелка на Лейси, „навлизаш в средната възраст“. Фразата я ужаси и през следващия месец тя ту гонеше Али от апартамента си, ту го прибираше обратно, докато и на двамата не им дойде до гуша и не си дадоха почивка един от друг.
Той й звънна към седем и половина и си поговориха малко. Провеждал „наблюдение“, каквото и да означаваше това, и не можел да й разкрие много. Лейси знаеше, че Али е някъде край Маями. Казаха си „обичам те“ и затвориха.
Беше опитен агент, отдаден на кариерата си, безупречен професионалист, затова говореше пестеливо за работата си — поне пред Лейси. Пред непознати дори не споменаваше къде работи. Ако го притиснеха, обикновено отговорът му гласеше „в сферата на сигурността“. Произнасяше тези думи толкова авторитетно, че пресичаше всякакви въпроси. Приятелите му също бяха агенти. Понякога обаче едно-две питиета приспиваха леко бдителността му и той разказваше за мисиите си, но само най-общо. Те нерядко бяха опасни и подобно на повечето агенти Али живееше заради адреналина.
За сравнение нейните случаи бяха еднотипни рутинни жалби срещу съдии, които пият много, приемат подаръци от адвокатски фирми, протакат дела, проявяват пристрастност и се замесват в политиката.
Шест убийства със сигурност щяха да оживят работата й.
Лейси изпрати имейл на шефката си, че се налага да си вземе почивен ден по лични причини и няма да се появи в службата. Полагаха й се четири такива дни годишно, без никой да задава въпроси. Тя рядко ползваше дори един, затова имаше три от предишната година.
Лейси се обади на Джери и двете се уговориха да се видят в 13 ч. на следващия ден в Пенсакола.
4
Ако не беше Франки, почивният ден на Лейси щеше да започне с по-късно събуждане, за което тя обикновено можеше само да мечтае. Кучето започна да скимти още призори и се наложи да го изведе. След това Лейси се изтегна на канапето и се опита да подремне, но Франки реши, че е време за закуска. Затова тя пиеше кафе и наблюдаваше изгрева.
Мислите й бяха смесица от вълнение заради срещата с Джери и обичайната тревога за кариерата й. След седем месеца щеше да навърши четиресет и това я натъжаваше. Харесваше живота си, но той просто преминаваше, а на хоризонта не се очертаваше брак. Никога не бе копняла за свои деца и вече беше решила, че това няма да се случи. Но това не я разстройваше. Всичките й приятелки имаха деца, някои дори бяха тийнейджъри, и Лейси беше признателна, че не е изправена пред подобни предизвикателства. Не можеше да си представи, че ще има търпение да отглежда деца в епохата на мобилните телефони, наркотиците, безразборния секс, социалните мрежи и всичко друго в интернет.
Тя бе започнала работа в Комисията по съдийска етика преди дванайсет години. Отдавна можеше да напусне, както бяха направили буквално всички нейни колеги. Комисията беше добро начало на кариера, но беше задънена улица за всеки сериозен юрист. Най-добрата й приятелка от университета вече беше партньорка в огромна фирма във Вашингтон, но работата изцяло диктуваше живота й, нещо, което Лейси не желаеше. Питаше се дали изобщо си струва да поддържа с нея приятелство, което изискваше толкова усилия. Другите й приятелки от онова време се бяха пръснали из страната, погълнати от службата си на някое бюро и отдадени на дома и семейството си, когато графикът им позволяваше.
Лейси не беше сигурна какво търси, нито какво иска, затова се бе задържала в Комисията прекалено дълго и вече се опасяваше, че е пропуснала по-добрите възможности. Най-значимият й случай, апогеят на нейната кариера, вече беше зад гърба й. Три години по-рано беше провела разследване около най-мащабния скандал в правосъдната система на Флорида, свързан с подкуп, и бе свалила от поста й окръжен съдия. Беше я уличила в съучастие с мафиоти, които отмъкваха милиони от индианско казино. Престъпниците излежаваха дългогодишни присъди във федерални затвори.
Случаят беше сензационен и за кратко Комисията по съдийска етика се покри със слава. Повечето колеги на Лейси побързаха да се възползват от успеха и да се преместят на по-хубава работа. Законодателният орган обаче демонстрира благодарността си към Комисията с поредните бюджетни съкращения.
Победата бе струвала скъпо на Лейси. Беше тежко ранена по време на предизвикана автомобилна катастрофа близо до казиното. Лежа в болница седмици наред, а после дълго ходи на физиотерапия. Раните й заздравяха, но болките и сковаността останаха. Хюго Хач, неин приятел и колега, който беше на предната седалка в колата, загина на място. Вдовицата му заведе дело за причиняване на смърт, а Лейси, от своя страна, предяви иск за нанесени вреди. Солидното обезщетение сякаш беше гарантирано, но делата се проточиха, както ставаше с повечето граждански искове.
Лейси установи, че не може да избие от главата си мисълта за обезщетението. Представяше си огромна купчина пари на масата — пари, събрани чрез конфискация на незаконно придобито имущество. Само че и наказателното, и гражданското дело бяха твърде сложни. Засегнатите страни бяха много, а алчните им адвокати кръжаха като лешояди да докопат парите.
Още нямаше обявена дата за делото на Лейси, пък и от самото начало я уверяваха, че то никога няма да се случи. Адвокатът й беше сигурен, че ответниците са ужасени от вероятността да се изправят пред съдебно жури и да се мъчат да обясняват предизвиканата катастрофа, отнела живота на Хюго и наранила тежко Лейси. Тя очакваше обсъждането на споразумението да започне всеки момент, като първоначалната сума трябваше да е „седем цифрена“.