Списъкът на съдията

— Сигурно си му направила папка.

— О, да. Излезли статии в местния вестник на Чатануга, дори „Леджър“ отразявал историята известно време. Публикували и кратък некролог. Близките му докарали тялото и го погребали скромно. И ето го тук. Видя ли достатъчно?

— Да, струва ми се.

— Да тръгваме.

Поеха по пътеката обратно към колите си.

— Качвай се, аз ще карам. Не е далече. Обядвала ли си?

— Не съм гладна.

Качиха се в бялата тойота камри на Джери и потеглиха. Тя беше изключително предпазлива и постоянно надничаше в огледалото. Накрая Лейси не се стърпя:

— Да не подозираш, че те следят?

— Така живея аз, Лейси. Вече сме на негова територия.

— Не говориш сериозно.

— Страшно съм сериозна. От двайсет години съм по следите на убиеца, но понякога ми се струва, че всъщност той следи мен. Че се е върнал, че е някъде тук и е по-умен от мен.

— Но всъщност не те следи, нали?

— Не съм сигурна.

— Не си сигурна?

— Не.

Лейси не каза нищо.

След няколко преки Джери зави по широка улица и кимна към някаква църква.

— Това е методистката църква „Уестбърг“, една от най-големите в града. В сутерена има зала, където открай време се събира Седемстотин двайсет и втори скаутски отряд.

— Допускам, че Рос Баник е бил член на отряда.

— Точно така.

Подминаха църквата и продължиха. Лейси едва сдържаше потока от въпроси, който напираше в нея. Явно Джери щеше да разказва историята в свой ритъм. Тя свърна по „Хемлок“ — прекрасна сенчеста улица с чудесно запазени къщи от началото на миналия век, тесни алеи за коли и цветни лехи покрай верандите. Посочи една постройка и каза:

— Семейство Баник са живели в синята къща отляво. Рос отраснал там и както виждаш, е бил на пешеходно разстояние до училището, църквата и скаутите. Родителите му починали и сестра му получила къщата. Тя е малко по-голяма от него. Той наследил земя наблизо, в окръг Навес, и сега живее там. Сам. Не се е женил.

Подминаха къщата и Лейси най-сетне попита:

— От видна фамилия ли е?

— Баща му бил прочут педиатър, починал на шейсет и една. Майка му била ексцентрична художничка, която се побъркала и умряла в психиатрия. Семейството било доста известно навремето. Посещавали епископалната църква ей там, зад ъгъла. Както виждаш, хубав и уютен квартал.

— Някакви обвинения за сексуално насилие над него от страна на Тад Лийуд?

— Никакви. Нямам и доказателства. Както ти казах вчера, Лейси, това са само предположения, които стъпват на непотвърдени теории.

Лейси едва не подметка нещо саркастично, но се сдържа. Няколко минути пътуваха в мълчание. Скоро улиците станаха по-тесни, къщите — по-малки, а моравите — не толкова добре поддържани. Джери посочи вдясно и каза:

— Ето там, бялата къща с островърхия покрив и кафявия пикап. В нея са живели семейство Лийуд. Тад е отраснал в този дом. Бил с петнайсет години по-голям от Рос.

Подминаха и тази къща.

— А кой живее там сега? — попита Лейси.

— Не знам. И не е важно. Във всеки случай, никой от семейство Лийуд.

Джери зави на кръстовището, после се отдалечи от жилищните квартали. Излязоха на натоварено шосе и поеха на север.

— Още колко ще пътуваме? — попита накрая Лейси.

— Почти стигнахме.

— Добре. Междувременно може ли да ти задам няколко въпроса?

— Разбира се. Питай каквото искаш.

— Какво знаеш за местопрестъплението в Сигнал Маунтин и за разследването?

— Почти нищо. Убийството е станало в местност, подходяща за разходки и джогинг, но нямало свидетели. Аутопсията установила, че смъртта е настъпила между седем и осем вечерта в топъл октомврийски ден. Лийуд си тръгнал от работа в пет и пет, както обикновено. Живеел уединено, имал само няколко приятели. Съсед го видял да излиза да тича към шест и половина и доколкото е известно на полицията, тогава е забелязан за последно. Жилището му било в края на града, недалече от мястото, където започват пътеките.