Списъкът на съдията

Очите й отново се насълзиха. Лейси се помъчи да я насърчи.

— Той обичаше да следва Сократовия метод на преподаване: избираше напосоки някой студент и го караше да представи даден случай пред групата. Ако студентът сбъркаше или не успееше да защити позицията си, обсъжданията нерядко се разгорещяваха. През годините съм говорила с много негови бивши студенти и макар да продължаваха да изразяват възхищението си, те изтръпваха само като си представеха как са спорили с баща ми. Страхуваха се от него, но и изпитваха огромно възхищение. Затова се шокираха от убийството му. Кой би искал да убие професор Бърк?

— Значи сте разговаряли с негови бивши студенти, така ли?

— Да. Под предлог, че събирам любопитни случки с татко, които да включа в книга. От години го правя. Тя ще си остане ненаписана, но това е страхотен начин да завържеш разговор. Просто казваш, че пишеш книга, и хората стават словоохотливи. Имам най-малко двайсет и пет снимки, изпратени от негови възпитаници. Татко на церемония по завършването. Татко пие бира на университетски футболен мач. Татко на съдийското място по време на учебен съдебен процес. Мигове от живота на студентите. Те го обичаха.

— Не се съмнявам, че имате отделна папка и за това.

— Разбира се. Не е тук, но с радост ще ви я покажа.

— Може би по-късно. Говорехме за мотива.

— Да. Преди много години се срещнах с един адвокат в Орландо, който беше учил при баща ми, и той ми разказа интересна история. В групата им имало някакъв младеж, доста обикновен, нищо специално. Веднъж татко го вдигнал в час да обсъди с него правен казус, свързан с Четвъртата поправка — забрана за обиск без съдебна заповед. Младежът бил подготвен, но бил на различно мнение от това на баща ми, затова двамата здравата се счепкали. Татко обичаше студентите да се палят и да спорят с него. Онзи обаче направил груби коментари, крайни и неуместни, възразявал доста невъзпитано на баща ми, който успял да приключи дискусията с чувство за хумор. Студентът вероятно смятал, че се е отървал за известно време, и на следващата лекция се явил неподготвен. Но татко отново го вдигнал. При него опитът за импровизация беше непростим грях, затова го скъсал. След два дни отново го изпитал, за трети път. Студентът бил подготвен и успявал да отвръща на предизвикателствата. Двамата поспорили сериозно, но накрая татко го притиснал в ъгъла. Не е разумно да опонираш на професор, който преподава материала от години, но младежът бил арогантен и самонадеян. Решаващо се оказало едно лаконично изречение, което разбило на пух и прах позицията му и предизвикало бурните аплодисменти на аудиторията. Той се почувствал унижен и буквално превъртял. Започнал да ругае, хвърлил един бележник, грабнал си раницата, изхвърчал от аудиторията и така затръшнал вратата, че едва не я разбил. Баща ми напълно уместно подхвърлил: „Май не е за пред съдебно жури“. Аудиторията избухнала в толкова силен смях, че въпросният студент със сигурност го е чул. Отказал се от курса и започнал атака. Оплакал се на декана и на ректора. Смятал, че е станал за посмешище, и накрая напуснал университета. Писал писма до бивши възпитаници, политици, други преподаватели — имал доста странни прояви. Писмата му били забележително интелигентни, но мисълта му скачала от тема на тема и те не били заплаха. Последното писмо било изпратено от частна психиатрична клиника близо до Форт Лодърдейл и написано на ръка върху бланка на клиниката. Вътре пишело, че той е преживял нервен срив, причинен изцяло от баща ми.