Списъкът на съдията

— Така не оставяш ли следа?

— Възможно е.

Отклониха се от магистралата и последваха табелата за стария център на града.

— Била ли си в Кълман? — попита Джери.

— Май не. Снощи проверих, но през последните двайсет години в Комисията не е постъпвал случай от тук. Има няколко от Пенсакола, но не и от окръг Чавес.

— За колко окръга отговаряте?

— За твърде много. Имаме четирима следователи в офиса в Талахаси и трима във Форт Лодърдейл. Това прави шейсет и седем окръга, хиляда съдии, шестстотин съдебни зали.

— Достатъчно ли сте?

— Най-често да. За късмет, повечето съдии са свестни хора. Рядко има гнили ябълки.

— Е, този е от тях.

Лейси не отговори. Намираха се на продължението на главната улица. Джери зави отново и спря на едно кръстовище. Отсреща се виждаше вход към затворен комплекс. Зад оградата имаше модерни къщи с малки спретнати морави.

— Доктор Баник купил тази земя преди четиресет години — поясни Джери — и направил добра инвестиция. Рос живее тук, но не можем да се доближим повече. Пълно е с охранителни камери.

— Достатъчно близо сме. — Лейси искаше да попита какъв смисъл има Джери да знае адреса му. Но отново се въздържа. Докато се отдалечаваха, каза: — Да се върнем към местната полиция: как разговаряш с тях? Не се ли притесняваш, че ще оставиш следа?

Джери се засмя, което беше рядкост за нея.

— Създала съм въображаем свят, Лейси, и изпълнявам много роли в него: журналистка на свободна практика, криминална репортерка, частен детектив, дори писателка и все с различни имена и адреси. В конкретния случай се представях за криминална репортерка от Мемфис, която работи над пространен материал за стари и неразрешени случаи в Тенеси. Дори дадох на началника на полицията визитката си с телефонен номер и имейл адрес. Късата пола и женският чар вършат чудеса. Те всички са мъже, по-слабият пол, нали знаеш. След няколко приятелски разговора стават по-открити.

— Колко телефона имаш?

— О, не знам. Може би шест.

Лейси поклати глава невярващо.

— Освен това този случай е почти забравен. След като от полицията разбрали, че няма за какво да се хванат, престанали да бързат. Жертвата не била от техния град, нямала близки, които да ги притискат и разпитват постоянно. Престъплението им изглеждало напълно случайно и неразрешимо. При някои от тези стари случаи ченгетата дори се радват, ако се появи човек, който да погледне досието с нови очи.

Бяха се върнали на главната улица в старата част на града. Скоро видяха внушителната сграда на съда в неокласически стил. Около площада пред нея бяха разположени магазинчета и офиси.

— Той работи ето там — погледна към съда Джери. — Но няма да влизаме.

— Нагледала съм се на съдилища.

— Пълно е с охранителни камери.

— Наистина ли мислиш, че Баник ще те познае? Никога не сте се срещали и той няма представа коя си и какво целиш, нали?

— Да, но защо да рискувам? Всъщност преди години влязох веднъж. Беше първият ден от съдебния сезон и вътре гъмжеше от хора — бяха призовали повече от сто души за избор на съдебни заседатели. Слях се с тълпата и разгледах. Неговата зала е на втория етаж, а кабинетът му е малко по-надолу по коридора. Беше странно, почти поразително да съм в една и съща сграда с човека, убил баща ми.

Лейси остана смаяна от увереността в думите й. Макар и без нито едно категорично доказателство, Джери непоклатимо вярваше, че Баник е убиец. И очакваше от нея да се намеси, по някакъв начин да установи истината и да въздаде справедливост.

Обиколиха площада и се отдалечиха от центъра на града.

— Имам нужда от кафе. А ти? — попита Джери.

— Разбира се. Приключихме ли с обиколката?

— Да, но трябва да поговорим за още много неща.