Списъкът на съдията

— О, не! — рязко и очевидно уплашено възрази жената. — Няма да стане. Нали знаете Сайлър Билдинг срещу офиса ви?

— Разбира се — отговори Лейси, стана и погледна през прозореца към една от няколкото безлични правителствени сгради в центъра на Талахаси.

— На партера има кафене — каза Марджи. — Може ли да се срещнем там?

— Добре. Кога?

— Веднага. Вече пия второто си лате.

— Забавете темпото и ми дайте няколко минути. Ще ме познаете ли?

— Да. Снимката ви е на уебсайта на Комисията. Седнала съм в дъното, вляво.

В кабинета на Лейси наистина можеше да се разговаря спокойно. Съседният беше празен, откакто неин колега се премести в по-голяма агенция. А кабинетът насреща беше превърнат в склад. Тя мина покрай Фелисити и влезе при Дарън Троуп, който се беше задържал тук две години, но вече се оглеждаше за друга работа.

— Зает ли си? — попита тя, прекъсвайки заниманията му, каквито и да бяха те.

— Не особено.

Нямаше значение какво прави или не прави той. Ако Лейси се нуждаеше от нещо, Дарън беше на нейно разположение.

— Трябва ми услуга. Отивам в „Сайлър“ на среща с някаква непозната, която призна, че използва фалшиво име.

— О, много обичам тайнствеността. За предпочитане е пред това да чета за някакъв съдия, който правел похотливи намеци на свидетелка по дело.

— Колко похотливи?

— С красноречиви жестове.

— Има ли снимки или видео?

— Още не.

— Кажи ми, ако получиш. Нещо против да дойдеш след петнайсетина минути и да я снимаш?

— Разбира се, няма проблем. Имаш ли представа коя е?

— Ни най-малка.

Лейси излезе от сградата, бавно я заобиколи, наслади се на прохладния въздух и влезе във фоайето на Сайлър Билдинг. Наближаваше четири часът и нямаше други хора, пиещи кафе по това време. Марджи седеше на малка маса в дъното на заведението, вляво. Махна й едва забележимо, сякаш се опасяваше да не я види някой. Лейси се усмихна и се запъти към нея.

Афроамериканка, към четиресет и пет годишна, с делови вид, привлекателна, интелигентна, с панталон и обувки на висок ток, облечена по-официално от Лейси.

Напоследък в Комисията беше разрешено всякакво облекло. Предишният им шеф държеше на костюмите и вратовръзките и мразеше джинсите, но той излезе в пенсия преди две години и повечето правила си тръгнаха с него.

Лейси мина покрай баристата, която бе облегнала лакти на бара и държеше розовия си телефон с две ръце, напълно погълната от него. Не вдигна поглед, и през ум не й мина да поздрави клиентката, а Лейси прецени, че и бездруго ще е по-добре да не се налива с още кофеин.

Без да става, Марджи протегна ръка и каза:

— Приятно ми е да се запознаем. Искате ли кафе?

Лейси се усмихна, ръкува се с нея и седна насреща й.

— Не, благодаря. Вие сте Марджи, нали?

— Засега.

— Добре, започваме зле. Защо използвате псевдоним?

— Ще отнеме часове да ви разкажа историята си, пък и не съм сигурна, че искате да я чуете.

— Тогава защо ме повикахте?

— Моля ви, госпожо Столц.

— Лейси.

— Моля ви, Лейси. Нямате представа каква емоционална травма съм преживяла, преди да стигна до този етап от живота си. Направо съм развалина.

Изглеждаше съвсем добре, само леко напрегната. Вероятно заради второто лате. Очите й се стрелкаха наляво-надясно. Бяха красиви зад големите лилави рамки. Вероятно стъклата не бяха диоптрични. Очилата бяха просто част от тоалета й, лека маскировка.

— Не знам какво да кажа. Започнете вие и може би ще стигнем донякъде.

— Четох за вас. — Жената бръкна в една платнена чанта и сръчно извади някаква папка. — За случая с индианското казино отпреди доста време. Спипали сте съдия, която краде част от печалбата му. Един репортер го описва като най-големия скандал с подкупи в историята на американската юриспруденция.

Папката беше дебела около пет сантиметра и създаваше впечатление, че документите в нея са безупречно подредени.

Думата „юриспруденция“ направи впечатление на Лейси — странен избор за лаик.

— Беше доста голям случай — отговори тя престорено скромно.