Списъкът на съдията

— Много скоро. Съгласна ли сте да позабавим темпото? В момента лесно се разстройвам.

— Не сте докоснали виното си. Може да ви помогне.

Джери отпи от чашата си, въздъхна и каза:

— Предполагам, че вие сте на около четиресет.

— Почти. На трийсет и девет, но скоро навършвам четиресет. Стряскащо е, нали?

— В известен смисъл, но животът продължава. Значи преди двайсет и две години сте били още в гимназията?

— Така излиза. Какво значение има?

— Спокойно, Лейси, оставете ме да говоря. Започваме да напредваме. Били сте още дете и сигурно изобщо не сте чували за убийството на Брайън Бърк, пенсиониран професор по право.

— Не съм. Това баща ви ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— Благодаря. Почти трийсет години баща ми преподаваше право в „Стетсън“, университет в Гълфпорт, Флорида. Близо е до Тампа.

— Знам го.

— Пенсионира се на шейсет години по семейни причини и се върна в родния си град в Южна Каролина. Имам подробно досие за баща ми, което ще ви дам в някакъв момент. Той беше невероятен човек. Излишно е да споменавам, че убийството му ни разтърси — честно казано, аз все още се възстановявам. Достатъчно тежко е да изгубиш родител на млади години, но когато става дума за убийство, и то неразкрито, е още по-съсипващо. След двайсет и две години разследването продължава да е в задънена улица и полицията е вдигнала ръце. Когато разбрахме, че изобщо не напредват, се заклех да направя всичко по силите си, за да заловя убиеца на татко. Всичко!

— Полицията се отказа, така ли?

Джери отпи глътка вино.

— Да, малко по малко. Случаят не е официално закрит и понякога говоря със следователите. Разберете, не ги обвинявам. Те положиха усилия при дадените обстоятелства, но говорим за перфектно убийство. Всичките му убийства са такива.

— Перфектно ли?

— Да. Няма свидетели. Няма улики, поне не такива, които да отведат до извършителя. Няма очевиден мотив.

Лейси едва не попита: „И какво се очаква да направя аз?“. Но само отпи от чашата си и каза:

— Не съм сигурна, че Комисията по съдийска етика ще е в състояние да разследва стар случай на убийство в Южна Каролина.

— Не ви моля за това. Във вашата юрисдикция попадат съдиите във Флорида, които може да са замесени в нещо незаконно, нали?

— Да.

— Това включва ли убийствата?

— Сигурно, но досега не сме се занимавали с такива. Те са трудни и са за щатската полиция или може би за ФБР.

— Щатската опита. ФБР не прояви интерес по две причини. Първо, няма федерално престъпление. Второ, няма улики, които да свързват убийствата, затова от ФБР не знаят… всъщност никой освен мен, струва ми се, не знае, че става дума за сериен убиец.

— Обърнахте се към ФБР, така ли?

— Преди години. Ние, близките на жертвата, отчаяно се нуждаехме от помощ. Не стигнахме доникъде.

Лейси отпи още вино.

— Добре, започвам сериозно да се тревожа, затова хайде да обсъдим нещата съвсем бавно. Вие сте убедена, че действащ съдия е убил баща ви преди двайсет и две години. Бил ли е на този пост по онова време?

— Не. Избран е през две хиляди и четвърта.

Лейси обмисли информацията и се озърна. Мъж от съседната маса с вид на лобист я зяпаше похотливо и безочливо, както нерядко се случваше край Капитолия. Тя впери в него гневен поглед и го принуди да отмести очи, после се наведе към Джери.

— Ще се чувствам по-спокойна, ако се преместим другаде. Тук се напълни с хора.

— Наела съм заседателна зала на първия етаж — каза Джери. — Сигурна и безопасна, уверявам ви. Ако ви нападна, можете да се разпищите и да избягате.

— Не се съмнявам, че всичко ще бъде наред.

Джери плати питиетата и двете излязоха от бара. С ескалатора се качиха на мецанина, където тя отключи малка заседателна зала, една от многото. На масата имаше няколко папки. Седнаха една срещу друга, така че папките да са им подръка. Пред тях нямаше нищо друго — никакви лаптопи, никакви бележници. Телефоните им си останаха в чантите.

Джери видимо се поотпусна и започна:

— И така, да поговорим неофициално, без да си водите бележки. Поне засега. Баща ми, Брайън Бърк, се пенсионира през деветдесета година. Преподава в „Стетсън“ близо трийсет години и беше легенда. Много го обичаха. С майка ми решиха да се върнат в родния си Гафни в Южна Каролина, градчето, където са отраснали. Имаха много роднини в този край и бяха наследили някаква земя. Построиха си красива малка къща в гората и си засадиха градина. Баба ми по майчина линия живееше с тях и те се грижеха за нея. Общо взето, наслаждаваха се на спокойни пенсионерски години. Бяха финансово подсигурени, в чудесно здраве, активни членове на църковната общност. Татко четеше много, пишеше статии за правни списания, поддържаше връзка със стари приятели, създаде и нови приятелства там. А после беше убит.