Warcraft - Нощта на Дракона

— Не, Григарт! Още не! Свали брадвата веднага!

Григарт се сви под укора на сестра си. Тя беше господарката, а братята й — двете й хрътки. Грагдин без причина реагира по същия начин като брат си. Гренда се обърна отново към скардина.

— Но ако тая гад не каже нещо по-смислено…

Ром отново пое контрол. Издърпа последните остатъци от лулата си, после изтупа пепелта и измърмори:

— М-да. За последно. Дали по-друг въпрос ня’а да ти освежи паметта?

Той се замисли малко и продължи:

— Може би к’во пра’ят точно тук оня високият и пасмината му?

Скардинът явно се обезпокои от думите му. Отначало Ром реши, че се е задавил с нещо, но после осъзна, че проклетото същество се смее. Ром извади камата си и опря острието й под кафявата люспеста брадичка на скардина. И въпреки това пленникът не спря.

— Кротувай, мръсно жабешко изчадие, или ще им спестя усилията да те одерат жив и…

Таванът се продъни. Джуджетата се разбягаха изпод срутващите се тоновете скали. С тях се появиха и три огромни фигури, които не само че бяха покрити с месингови брони, но бяха и по-люспести от скардина. Дори по-лошо — внушителните, почти триметрови според преценката на Ром гиганти, бяха много по-смъртоносни и много по-непредсказуеми от наследниците на Тъмните железни.

— Какви са… — извика едно от джуджетата, озовало се пред едно огромно извито острие, което го преряза през корема, сякаш нямаше броня.

Ром знаеше какви бяха тези, макар и само на думи, но Гренда беше тази, която изкрещя страховитото им име.

— Дракониди14!

Тя се хвърли срещу първия с вдигната брадва. Като че някой беше слял дракон с човек, за да получи един зловещ воин. Чернолюспестият драконид, срещу когото се беше изправила, замахна към нея с вече окървавено оръжие. Щом удари брадвата й, острието лумна и премина през здравото джуджешко оръжие, сякаш беше изковано от… вода.

Спаси я само бързата реакция на Ром. Той се бе спуснал към чудовищната фигура едновременно с Гренда и успя навреме да я отблъсне встрани. За съжаление, границите на срутения тунел не му дадоха достатъчно място, за да избегне удара, насочен всъщност към нея. Джуджето изрева така, сякаш нещо изгори китката му. Той с почуда видя как ръката му падна на земята и беше стъпкана от масивния трипръст крак на драконида. Ако имаше нещо хубаво от ужасния удар, то бе, че магията на острието обгори раната. Това, заедно с издръжливостта на джуджето, позволи на Ром да събере силата си в замах с една ръка. Брадвата проряза бронираната кожа до рамото. Драконидът изрева от болка и отстъпи назад.

В ушите на Ром прокънтя смях, който все по-малко звучеше като смях на скардин и все повече наподобяваше нещо още по-ужасяващо. Той погледна назад през рамо, където пленникът все още би трябвало да бъде държан. Но стражите му лежаха мъртви с изпъкнали, невиждащи очи и прерязани гърла. Брадвите им стояха преметнати на гърбовете им, а камите им все още бяха втъкнати в коланите им. Изглеждаха така, сякаш просто са стояли и са чакали да бъдат убити. Или са били омагьосани… защото това, което стоеше на мястото на скардина, не беше джудже, покварено от магия. На неговото място стоеше висока, макар и по-слаба човешка фигура. Дългите заострени уши бяха достатъчно доказателство за самоличността й, но пурпурната роба и зловещо проблясващите зелени очи — свидетелство за демонична магия — потвърждаваха опасенията на Ром, че се е оказал голям глупак.