Warcraft - Нощта на Дракона

Пред него изведнъж се ширна мрачното море. За пръв път закачулената фигура се подвоуми. „Но нямам друг избор“, заключи странникът. „Нямам друг избор, освен да се престраша за поредното ново нещо…“

Наблизо бяха закотвени няколко по-големи кораба, но никой от тях не бе това, което странникът търсеше. Трябваше му само някаква малка лодка, която да се управлява от един моряк. Три занемарени, но всъщност удобни корабчета се клатушкаха на повърхността на водата и определено си личеше, че са преживели много години. Вероятно можеха да плават, но нищо повече. От дясно първият док се простираше навътре в черните води. Няколко дървени сандъка чакаха да бъдат натоварени на кораб, който явно още не беше акостирал. Възрастна грубовата фигура, която можеше да мине за брата, бащата или братовчеда на Уайли, седеше върху един сандък, а кокалестите му ръце усукваха някаква корда. Той погледна нагоре, когато новодошлият го приближи.

— Х-м? — бе единственото, което продума. После рече: — Не работим през нощта. Ела утре…

— Ако ти си Дизиуиг, господарят на кея, този търси морски транспорт. Сега, а не утре.

От широкия ръкав се появи кесийката с монети.

— Тъй значи, а?

Той потърка издължената си брадичка. Отблизо по-възрастният гоблин изглеждаше по-слаб и в по-добра форма от Уайли. Освен това имаше по-приветливи дрехи — виолетова риза и червени панталони, контрастиращи със зелената му кожа. Ботушите му, макар и типично по гоблински разширени от разкривените крака, също бяха в по-добро състояние.

— Ти ли си той? — попита странникът.

— Мно’о ясно, глупако! — Гоблинът се усмихна широко, показвайки, че въпреки възрастта си е запазил по-голямата част от жълтите си зъби. — Ама, ако ти тря’а транспорт, има няколко кораба дет’ мо’ат ти свършат ра’ота. Накъде оти’аме?

— Този трябва да стигне до пристанище Менетил.

— Оти’аш при джуджетата, а?

Без да се притеснява от странния глас на непознатия, Дизиуиг изсумтя.

— Тука ня’а кораб, който да те заведе до там! Х-хм… — Изведнъж гоблинът се изправи. — И май и ти ня’а да идеш до там…

Бързите му, почти гущерски черни коралови очи се загледаха зад новия му клиент, който проследи погледа му. Идването им се очакваше. Това си беше стара практика дори и за мястото, откъдето идваше странникът. Бандитите си бяха бандити и винаги следваха добре отъпкани пътища. Иззад сандъка, на който седеше, Дизиуиг измъкна дълга цепеница с огромен пирон, забит в единия й край. Върхът му стърчеше почти петнайсет сантиметра. Господарят на кея размаха дървото с лекота, свидетелстваща за години практика и употреба, но той не скочи, за да защити закачулената фигура.