Warcraft - Нощта на Дракона

Скардинът се изплю, когато Ром го доближи. Дъхът му беше зловонен дори за джудже, което бе свикнало с всякаква смрад. Ром откри и още една промяна, която още повече отличаваше скардините от джуджетата — пленникът имаше двойно раздвоен език. Нито една от промените у скардините не беше естествена и явно се дължеше на дълъг живот на място, пропито с черна магия. Джуджето-водач се вгледа мрачно в кървавочервените очи на пленника.

— Говориш ли езика ни, гад мръсна? — избоботи Ром. — Чух, че мо’еш.

Пленникът изсъска… и се опита да се нахвърли отгоре му. Двете яки джуджета, които държаха ръцете му, бяха избрани от Ром заради силата им, но дори на тях им беше трудно да удържат скардина на място.

Ром засмука дълбоко лулата си и издиша целия пушек в лицето на съществото. Скардинът задуши с копнеж — явно една от непроменените черти — любовта към лулата. Когато джуджетата за пръв път бяха тършували телата на мъртвите скардини, бяха открили извити лули, изработени не от дърво, а от глина. С какво точно пълнеха лулите си, също не беше ясно, тъй като единствените смеси, които откриваха у скардините, миришеха на увяхнала трева и мулчирани земни червеи. И дори най-дръзките другари на Ром не смееха да ги опитат.

— Искаш да си попушиш, нали?

Ром си опъна още веднъж и отново издиша пушека в лицето на съществото.

— Е, да си поговорим малко, пък после да видим к’во мо’ем да напра’им по въпроса.

— Узура! — изрева пленникът. — Хизак!

Ром изцъка недоволно.

— Таки’а приказки само ще те закарат при Гренда и двамата й братя. Олбрек им беше гуейрброуден13. Знаеш ли я тая стара дума? Гуейрброуден?

Скардинът се усмири. Джуджетата описваха кръвните си връзки по много начини. Имаха, разбира се, клан — това бе най-важната от всичките. И все пак в клана и извън него съществуваха други връзки, а ритуалът на Гуейрброуден беше най-важният за обикновените воини. Тези, които се заклеваха като гуейрброуден помежду си, даваха обет — в случай че някой от тях бъде убит, да обърнат цял Азерот, за да открият убиеца на другаря си. Освен това бяха склонни да дарят убиеца с по-дълга и мъчителна смърт, тъй като гуейрброуден само по себе си означаваше раздаване на справедливост. Водачите на кланове не одобряваха публично съществуването на този ритуал, но също така не го и порицаваха. Той беше просто част от обществото на джуджетата, за която малко външни лица знаеха.

Но скардините очевидно не бяха съвсем външни лица и дивите червени очи на съществото проблеснаха към ухилената Гренда и после отново към Ром. Легенди, свързани с походи за гуейрброуден, често завършваха с невероятни описания на удължената смърт на жертвата. Ром не бе изненадан, че подобни страховити истории все още се разнасяха дори сред тези създания.