Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Харно мари, душко, ама — смили се, та речи: как?
— Тебе ли да те уча, бре? Па кой освен тебе го знае онова много тайно заклинание, спроти кое няма сила да попречи? Па нали друг такъв главен знахар и гадател царицата и със свещ да тражи, пак няма да найде?
— Ау, вярно! — сякаш се пробудил Парапун. Обиколил тавата с танцуващи стъпки, заподскачал все по-необуздано, топнал длан в тавата и се оцъклил. — Фу-фу, коне Звездалийо, фу, бясна гидийо!… У сред гора, у сред гора завърни, бела ливада намери, бела ливада спроти бела месечина! Кротко се биле напаси, та на кротко агне стани!… Хруп-хруп, хрррр-уп! Пълна мешина, кротка гърбина! Ха така! Те така.
Гребнал с кратунка от тавата, изнурено политнал и се строполил пред трона с протегната ръка:
— Принцът да пийне.
— З… защо? — подозрително се дръпнала Параскева.
— Да хване сила заклинанието. Свършено е със Звездалията. До среднощ ще найде кроткото биле, ще се нахрупа и ще доприпка при Жеко, кротък като агне. И ще бъде хванат абцелютно и безвъзвратно — отново протегнал кратунката Парапун.
Параскева го огледала, огледала и болярите… Изревала, поруменяла от надежди:
— Да ме не лъжете пак нещо, върколако!… Помни какво говориш! — взела кратунката, помирисала я… — Пулейко, ха, мами…
Но Пулейко отдавна спял с отворена уста, както си седял на златното столче.
— Пулейко! — разтърсила го Параскева. — Мамино съкровище безцен-нооо!… Я какво ще му даде мами на своето любимо слънчице!…
И пак го разтърсила, и пак — по-силно… Па въздъхнала и мощно го зашлевила. Пулейко мигом се ококорил.
— Ха пивни, мами, от туй ми ти пиво наречено… И поднесла кратунката към устата му.
Пулейко се вторачил, лапнал я светкавично, като влечуго муха — и я погълнал, без да дъвче.
3
Стоедин вървял през полето леко и весело, нищо, че дрехите му били кърпени — на рамо тояга, на тоягата торбица, а в нея и погача, и глава лук — ще помине ден-два, пък натам — все ще срещне хора, да им поработи.
Спрял да поотдъхне. Сянката му се протягала далече напред — към гората, почервеняла от лъчите на залеза. Преместил торбата на другото рамо и пак забързал… В нозете му нещо иззвънтяло, погледнал — златица! Бре, пусто — ама, вярно, златица!… И на дланта тежи, и лъскавее… И от другата страна лъскавее…
— Убре-дебре, имало късмет, бре!… — зарадвал се Стоедин. — Кон ще си купя! Нива ще си купя!
И тъкмо тръгнал, в нозете му пак иззвънтяло. Взел и втората златица, пуснал и нея в пазвата, па като затичал, като заподскачал, като викнал в пустото поле с цяло гърло:
— Убре, късмет мой — брат мой!… Къща ще си вдигна, та на два ката ще я възправя!… Сбогом, сиромашийо проклета! И спрял: звъннало трети път.
— Брей, късмет мой… — утихнал Стоедин. — Брат ли си ми, враг ли си ми? Толко хубаво — не е на хубаво. — Приклекнал, загледал третата златица.
— Ами с тебе що да чиня?… Я си я гушни и нея в пазва бре, Стоедине. Така де. Тая къща двуката си иска салтанатите, зер ще й пристъпиш прага такъв одърпан. Ами да! Нови потури ще си купиш…
Пуснал в пазва и третата златица и пак тръгнал.
— Па и кенар риза, па и лачени кундури… И кехлибар броеница… Е, защо ми е броеница? По-харно пояс пискюллия…
Като наближил храста край пътеката, дочул плач. Учудено се озърнал и видял Бистроокия.
— Защо плачеш, дядо?
— Ох, не ме питай, момченце. По-харно вземи камък, та ми смажи чутурата, лелеее…
— Немой така бре, човече — приседнал до него Стоедин.
— Я речи що е толкова станало. Речи, да ти олекне.
— Аз се, момченце, от гурбет прибирам. Остарях по чужди краища, ама баре късмет имах, та спастрих четири златици. Пойдох си най-после за дома — нали навремето челяд оставих, да я зарадвам. Правех сметка кому кон, кому къща двуката да купя, па и у някоя дрешка да ги пременя… А кога седнах тука да посбера душа, че се уморих — що да видя! У пазухата, леле, сал една останала, лелеее…
— Мълчи малко, мълчи сега! — почудил се какво да прави Стоедин. — Бре, да се не види!…
Засмял се, без да му е смешно… и му станало смешно. И се разсмял така щедро, че лицето му грейнало.