Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Преди да преминем към по-груби ласки, ние се отделяме един от друг за минута, за да не разтворим после обятия до самия финал. И тук аз започвам да чувствам психически дискомфорт. Не мога да разбера на какво се дължи. Ирка е все същата любима, привлекателна и съблазнителна в края на краищата. Какъв е тогава проблемът?
Прозорците ни не са покрити с щори, а на покрива на съседната сграда е монтирана светеща реклама на някаква фирма. Досега не съм й обръщал внимание, не знам как се казва — дяволите да я вземат! И сега не мога да разбера, защото светлинната реклама периодично мига като светкавица на фотоапарат… Ето, това е причината! Тези точни до повръщане бяло-сини бликове ми напомнят за работата. Когато отблясъкът им пада върху Ирина, аз неволно се усещам като дежурен следовател, пристигнал на поредното местопрестъпление.
Изругавам тихо, отивам до прозореца и дръпвам плътните завеси. За щастие, те достатъчно добре погасяват чуждите отблясъци.
— Мислиш, че ни следят? — смее се жена ми.
— Разбира се — мърморя. — Всеки би искал да разбере дали следователят по важните дела навсякъде е на висотата на положението!
— Айде бе! Това ще знам само аз.
Течението на живота
1.
Още от момчешките си години Олег Величко твърдо знаеше, че ще лови престъпници. Затова и се подготвяше за бъдещата си работа: играеше бокс, тренираше паметта си, мотаеше се с приятели по криминогенни райони за закалка на характера. Събираше „блатен“ фолклор и учеше малко по малко бандитските песни. Но стана така, че след института той попадна в следствения отдел на прокуратурата, а не в криминалната милиция. Засега тук не му трябваха нито боксьорските навици, нито коронния лаф, съпроводен с дълга плюнка през зъби: „Разкарай се, копеле!“ Но добрата зрителна памет му влезе в работа.
След като се справи, доколкото можа с текущите дела в прокуратурата, вечерта Олег реши да поговори с жената на полковника от ГРУ Скворцов. Адресът беше запомнил още когато прелистваше над тялото на полковника тефтерчето му. Както и предполагаше, домашния номер на полковника го нямаше в телефонния указател. Но юристите си имат собствени канали за информация. След няколко минути търсеният номер беше записан в настолния календар-бележник. Олег го гледа няколко секунди, после не толкова от предпазливост, колкото заради старата любов към шпионската романтика скъса листчето, сложи го в чистия пепелник — следователят Величко не беше пушач — и не без тържественост го изгори.
Половин час, докато набираше номера през интервал от пет минути, Олег чуваше само безнадеждните дълги сигнали, накрая в слушалката нещо изщрака.
— Слушам — обади се глух, уморен женски глас.
— Добър вечер. Скворцови?
— Какво искате?
— Обажда се следователят от прокуратурата Величко — представи се Олег. — Бих искал да се срещнем…
— За какво?
— Изясняваме обстоятелствата около… смъртта на вашия съпруг…
— Смятате ли, че има какво да се изяснява?
— Аз лично не. Законът го изисква.
— Виждате ли, младежо, дори да разбера името на убиеца на моя мъж, нищо няма да се промени. Убиецът не може да бъде наказан. Дори заради това, че аз не го искам. Достатъчно ясно ли ви обясних?
— Нина Сергеевна, още нищо не ни е известно за убиеца.
— Виждате ли?
— Аз исках да поговорим за съвсем друго, Нина Сергеевна. Струва ми се, че смъртта на съпруга ви е свързана с някакви неприятности в службата му! — тръсна напосоки Олег.
Скворцова помълча малко, после предпазливо попита:
— Просто ви се струва, следователю Величко, или имате какво да ми кажете?
„Ако ме притисне, ще попитам за факса“ — реши Олег и твърдо заяви:
— Имам какво да ви съобщя.
— Идвайте тогава — съгласи се Скворцова и каза адреса, който Олег вече знаеше.
Олег излезе, подсвирквайки си, от прокуратурата. Размахваше сравнително модерна чанта от изкуствена кожа, в която между другите маловажни документи имаше бланки за разпит. Просто за всеки случай.
Носеше шапка от кучешка кожа и канадка, модел от края на осемдесетте, която отразяваше с всяка своя гънка и най-малкия лъч светлина, независимо дали е бледосиньото сияние на уличната лампа, многоцветният блясък на някоя витрина или жълтите очи на автомобилните фарове. Едър и блестящ, Величко се виждаше отдалеч в сумрачния здрач.