Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

И положително онзи, когото видя там, беше някой от тях! И отново съновидението се замъгли — може би живите смъртни не трябваше да виждат боговете в истинския им вид, — но лицето, което се бе появило пред нея, не беше човешко. Ако не друго, поне пламтящите, нечовешки златни очи бяха доказателство за това. Може би бе видяла самия облаконосец Бриниох! Пратеникът, чийто дух бе останал с нея, сякаш беше казал на бога нещо за високо място, което би могло да бъде само там, където лежеше спящото й тяло, докато душата й прелиташе в съня; после пратеникът и богът заговориха за кралска дъщеря и мъртъв баща. Всичко беше много объркващо, гласовете сякаш достигаха до нея изопачени и кънтящи като през много дълъг тунел или над огромна бездна — но за коя друга биха могли да говорят, ако не за самата нея и за баща й Лут, който бе загинал, защитавайки своя народ?

Не всички казани думи достигаха до нея, но смисълът им беше ясен: боговете се готвеха за битка. Сигурно беше едно — че се канеха най-после да се намесят. За момент тя дори беше удостоена да надникне в самите покои на Небето. Множество воини чакаха там с пламтящи очи и развяващи се коси, облечени с брони, разноцветни като крила на пеперуда, копията и мечовете им проблясваха като светкавици в лятно небе. Мейгуин бе видяла самите богове в тяхната сила и слава. Това бе истина, трябваше да е! Как би могло вече да има съмнение? Боговете възнамеряваха да влязат в сражение и да отмъстят на враговете на Хернистир.

Тя се олюля и двамата мъже я подкрепиха. Помисли си, че ако в този момент се хвърли от Брадах Тор, няма да падне, а ще литне като скорец, бърза като стрела надолу над планината, за да съобщи на народа си чудесната новина. Засмя се и на себе си, и на безумните си мисли, после се засмя още веднъж от радост, че е избрана от боговете на земята, водите и небето да донесе посланието им за идващото избавление.