Виелица на сенките [bg]

Да вървят при Неназовимия всички тези странности и загадки! Ще потърся друг път, няма да ми се изтъркат подметките! Обърнах се към изхода и тихо изругах. Незнайно откъде появили се осем слънчеви зайчета ми бяха преградили пътя и сега, за да напусна залата, трябваше да вървя право по тях. А да стъпвам по незнайно какво нямах никакво желание, така че ми оставаше само един изход — да прескачам петната, за мой късмет между „зайчетата“ имаше малки черни пролуки от чист под. Ярд и половина дори паралитик щеше да ги прескочи, ако има добра причина за такива скокове. Сякаш четейки моите мисли, петната започнаха да се движат и се сляха в едно голямо място.

— Гадини! — неволно се изтръгна от мен.

Петната, естествено, не разбраха и дори не трепнаха (да не говорим да се отдръпнат и да дадат път на човека). На пръв поглед, какво по-лесно от това, да ходиш по пода. Каква, строго погледнато, ще е разликата — осветен или потопен в сянка под? Като цяло никаква, но тези „зайчета“ и движението им ме смущаваха. Дори стрелях по петното с арбалета, надявайки се да има някакъв ефект, но нищо не се случи, болтът просто се удари глухо в пода.

— Няма да си тръгна пък, и това е. Няма да си тръгна, ако ще ме режете! — промърморих аз и обърнах гръб на изхода.

Ще трябва да прекося залата, все трябва да има някакъв път през това!

Спрях на самата граница на пълзящите петна. Засега не смеех да отида по-напред. Би трябвало да има някаква система в това привидно безсмислено брожение, но досега не можех да разбера принципа на движение на петната. Те пълзяха със скоростта на парализирани мамути и по-точно, малко по-бавно от скоростта на човек, който не бърза за никъде или просто се разхожда в градския парк. Каквото и да беше това, то не бързаше за никъде и си пълзеше за собствено удоволствие. Пълзеше от поне хилядолетие, бих отбелязал. Едни петна решаваха, че е най-добре да пълзят направо, други — наляво, трети — по диагонал, четвърти — по окръжност, пети — по спирала, шести — по само на тях известна крива линия. Понякога се застъпваха едно друго и за миг се сливаха в едно голямо място, след което отново се разделяха и си продължаваха по пътя. Но винаги между петната оставаха достатъчно големи разстояния, така че при подходяща ловкост можеше просто да се бяга между тях. В началото на залата петната не бяха чак толкова много, но към центъра й ставаха значително повече. Особено много бяха около някаква купчина, която се намираше на около осемдесет ярда от мен. Колкото и да напрягах взор, не можех да видя ясно какво лежи там. Да се опитам да мина залата, придържайки се към някоя от стените, не можеше и дума да става. В близост до стените „зайчетата“ бяха не по-малко, отколкото в центъра на залата.