Виелица на сенките [bg]

Продължих и петната буквално полудяха, а на едно място пред мен образуваха плътен поток. Трябваше да реагирам светкавично и направих един от най-добрите скокове в живота си. Нататък стана по-лесно. Сенките от колоните се припокриваха една друга и следващите двайсетина ярда минах по начупена черна пътечка. Болката в ръката се засили и стана почти непоносима, трябваше да стисна зъби. Но накрая пътечката, очертана от сенките, свърши. Оттук до средата на залата нямаше повече от десетина ярда, а до следващата спасителна сянка — към тридесет. И разстоянието, което ме разделяше от нея, беше изпълнено с пълзящи петна, при това толкова много, че черни части на пода практически не се виждаха. Ето това вече беше предизвикателство! Я опитай да преодолееш такъв участък, при това без да докосваш „зайчетата“.

После си позволих да обърна внимание на купчината в центъра, която сега беше на не повече от петнадесет крачки от мен. Това, което отдалеч изглеждаше неразбираемо, отблизо се оказа струпани едно върху друго човешки тела. Хората на Балистан Паргайд. Разбира се, за Лафреса и за Бледния място сред мъртвите не се беше намерило. Седем трупа лежаха на пода в пози, които никой нормален човек не би могъл да си представи. „Нелепи“ и „неестествени“ — това бяха може би най-приличните думи, които да опишат това, което видях тук. Създаваше се впечатление, сякаш мъртвите никога не са имали кости. На единия вратът беше обърнат под такъв ъгъл, че тилът му гледаше напред, а лицето — назад. В допълнение, лактите и коленете му бяха свити в съвсем противоположни посоки, а не както им повелява майката природа, от което човекът приличаше на странна пародия на паяк. Друг труп просто беше вързан на възел, на трети краката бяха така преплетени, че да ти стане страшно. Многобройни кървави ивици по пода свидетелстваха, че смъртта е застигнала нещастниците в различни точки на залата и едва след това труповете са били събрани в центъра й. Някой дори се беше опитал да се бие, на земята се търкаляше меч, но явно неуспешно — никъде не се виждаше трупа на унищожилото хората същество.

Лошо. Много лошо. Гарет, както винаги, се беше забъркал в нещо мно-ого гадно. Сега най-важното беше да разгадая що за „гадно“ е това преди то да ми откъсне главата. Защото дори непълната информация за врага е вече половин победа. В това съм се убеждавал достатъчно често при набезите си в Авендум. Дай на информатор сребърна монета — и вече имаш най-подробния план на къщата до точката, в която бъдещата жертва крие ковчежето със семейните бижута. Но всъщност сега не ставаше дума за това…

Най-малкото, докато внимателно оглеждах струпаните мъртъвци, никой не бързаше да се разправи с мен. В залата нищо не се беше променило, само локвата кръв под телата стана малко по-голяма.