Мечът на Ликтора [bg]

Като чу името си, другата глава отвори широко полупритворените си дотогава очи и ги завъртя. Устата помръдна сякаш да заговори, но звук не последва. Реших, че страда от някаква форма на малоумие.

— Можеш да свалиш оръжието си. Както виждаш, не съм въоръжен с друго освен с втора глава, а и не ти мисля злото.

Вдигна ръце и се завъртя първо на едната, после на другата страна, давайки ми възможност да се уверя, че е гол, което и без това беше повече от очевидно.

Попитах:

— Да не би случайно да си син на мъртвеца, когото видях в кръглата сграда отзад?

Бях прибрал Терминус Ест и сега той пристъпи към мен с думите:

— Ни най-малко. Аз съм онзи, когото си видял.

Доркас се надигна в мислите ми като през кафявите води на Езерото на птиците и аз отново усетих как мъртвата й ръка сграбчва моята. Изтърсих преди да се усетя:

— Аз ли те съживих?

— Да кажем, че идването ти ме събуди. Ти ме помисли за мъртъв, а аз бях просто сух. Пих и както виждаш, отново живея. Да пиеш значи да живееш, а да се окъпеш във вода е като да се родиш отново.

— Ако ми казваш истината, добре, дори чудесно. Но самият аз съм твърде жаден, за да размишлявам над думите ти. Казваш, че си пил, и начинът, по който го каза, ме кара да мисля, че ако не друго, поне си приятелски настроен към мен. Докажи го, моля те. От дълго време нито съм пил, нито съм ял.

Говорещата глава се усмихна.

— Притежаваш прекрасната способност да се вписваш във всичките ми планове — има някаква уместност в теб, дори и в дрехите ти, която искрено ме радва. Тъкмо щях да ти предложа да идем на място, където има вода и храна в изобилие. Последвай ме.

Струва ми се, че в онзи момент бих последвал всеки, който ми обещае вода. Оттогава често съм се опитвал да убедя сам себе си, че съм го последвал от любопитство или с надеждата да науча тайната на катафрактите, но когато си припомням онези мигове и претърсвам мислите си каквито бяха тогава, не намирам друго освен отчаяние и жажда. Водопадът над къщата на Каздое тъчеше сребърните си сплитове пред очите ми, спомнях си фонтана Ватик в Двореца на Самодържеца и яростния плисък на водата от скалния хребет в Тракс, когато отворих шлюза, за да наводня Винкулата.

Двуглавият мъж тръгна пред мен, сякаш беше сигурен, че ще го последвам, и също толкова сигурен, че няма да го нападна. Завихме зад един ъгъл и едва тогава разбрах, че не съм прекарал нощта на някоя от улиците, водещи радиално към кръглата сграда, както бях смятал, защото сградата се появи току пред нас. Една от вратите — макар и не същата, през която влязохме с малкия Севериън — стоеше отворена като преди и ние прекрачихме прага й.

— Тук — каза говорещата глава. — Качи се.

Нещото, което ми посочи, приличаше на лодка с тапицирана вътрешност, също като лодката в градината на Самодържеца, само че тази не плаваше по вода, а във въздуха. Когато докоснах планшира, лодката се разлюля под ръката ми, макар че движението беше толкова леко, че убягваше от погледа. Казах: