Каубои и извънземни [bg]

— Исусе, Мария и Йосифе… — промърмори той — как… са построили такова нещо?

— С него са дошли. — Ела посочи цилиндъра. — Това е само върхът… другото е под земята.

— Така копаят злато. — Тя погледна Полковника в очите. Той не посмя да й върне погледа, спомняйки си собствения си присмех и подмятания, дори след като я видя преродена от пламъците. Запита се как е могъл да бъде толкова сляп.

— Могат ли да виждат навън от това нещо?

— Трудно виждат на светло — отвърна Ела. — Стоят под земята, в тъмнина.

Тя още не бе довършила изречението си, когато една от летящите машини премина над тях, толкова ниско, че всички трябваше да залегнат.

Долархайд видя Джейк да поглежда към китката си. Изглежда очакваше оръжието да го предупреди. По лицето му се изписа страх, че в последния момент то може да го предаде… като че ли подозираше собственото си оръжие, че е също толкова изменчиво като създалите го чудовища.

Нищо чудно, помисли си Долархайд, след всичко преживяно в крепостта на извънземните.

Но летящата машина изчезна преди който и да било да може да каже нещо. Наблюдаваха я мълчаливо как спира неподвижно във въздуха над кораба-майка. След това се спусна отвесно над него и изчезна, сякаш някой я глътна. Дали се връща с още пленници?

— Няма да можем дори да се доближим — рече Док и поклати глава. — Тези машини ще ни избият още като ни видят.

— Има друг път под земята… — Джейк вдигна глава и заоглежда равнината под платото. — Там, откъдето се измъкнах.

Лицето на Долархайд стана мрачно, не заради думите на Джейк, а от негови лични спомени.

— Това е непробиваема крепост. Трябва да изведем тези гадини навън и да ги посрещнем на открито. Трябва да ги разсеем, за да можеш ти да влезеш с това пушкало вътре и да измъкнеш хората ни — докато Полковника говореше, бръчките на недоволство по лицето му станаха по-дълбоки.

— Имаме едно преимущество — намеси се Ела преди съмненията им да ги надвият. Гласът й беше твърд. — Те ви подценяват, за тях сте като буболечки, те не планират да се отбраняват и именно затова са уязвими.

Долархайд се замисли за всички, стигнали с него дотук — петима души, верни и живи… единият от тях момче. Разполагаше единствено с тази армия, както и с шепа апачи, на които вярваше колкото на шепа скорпиони. Полковника погледна отново към кулата на извънземните и най-сетне призна истината пред себе си.

— Нямаме човешката сила, нито ресурсите.

Джейк не отделяше очи от кулата. После отново обходи с поглед равнината. Наоколо нямаше никакво прикритие.

— Това няма да стане — рече той, по-скоро на себе си, отколкото да потвърди думите на Долархайд.

Черен нож се обърна за пръв път направо към Долархайд и Нат преведе:

— Иска далекогледа ти за малко.