За честта на крадеца [bg]

— Ти не забравяй колко ще ми дължиш, когато приключите с него — натякна водачът.

Погледнах Деган.

— Готов ли си?

Той бе нахлупил шапката ниско над очите си, за да ги пази от дъжда. Това му придаваше зловещ вид. Кимна и двамата тръгнахме към постройката, а водачът ни остана в края на тесния проход.

Най-горният слой от пръст и мръсотия бе омекнал и поддаваше под краката ни. На входа нямаше врата. Влязохме.

На първия етаж вече се събираха локви. Звукът от капките се сливаше с шумоленето на дъжда, равномерният шум беше тих, но някак смущаващ. Тегнеше миризма на мухъл.

Долният етаж беше празен. Същинска гора от подпори бе крепила някога втори етаж, но поне една трета от него се бе срутила незнайно кога. Вървяхме към стълбата в дъното, когато чухме горе звучно трополене.

Спряхме и се спогледахме. Заслушахме се. Само падащи капки. После звуците се разнесоха отново. Нечии стъпки.

— Гадост! — изсъсках. — Той отива някъде.

Хукнахме към стълбата. Катерех стъпалата с цялата си бързина, Деган ги прескачаше през две. Стълбата скърцаше и пъшкаше, но не пропадна под краката ни.

Вторият етаж се състоеше от голямо помещение в средата с по няколко широки каси за врати от двете страни. Поне половината покрив се бе разтрошил на парчета по пода. Забелязах, че дъждът се е засилил. Сред отломките се виждаше разчистена пътека от стълбата към една от някогашните врати под оцелялата част на покрива. Завеса закриваше входа и покрай краищата на плата имаше бледи ивици светлина.

Втурнахме се безмълвно към завесата. Питах се дали закачуленият сродник ще спре крадеца, ако се изплъзне от сградата. Май беше по-вероятно само да го проследи, за да ми вземе пак пари за сведенията къде е новото му скривалище.