Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Продължавай ти, аз отивам да глътна малко чист въздух.
Тръгна към една врата, която водеше в градината, и ни направи знак да го последваме. Излязохме на площадката.
- И така - рече, като вървеше пред нас по алеята, - значи, ти живееш в барака?
Реших да го омилостивя:
- Да, нямам къща, а в бараката е много влажно... особено когато вали.
- Истинска барака, с кал по пода, покрив от гофрирана ламарина и стени от дъски?
- Да, господине, истинска барака.
Той замълча, после бавно подхвана:
- Бих дал тази вила и всичко вътре в нея, ведно с градината, за твоята барака, да обикалям да свиря и да съм безработен.
Насилих се да се усмихна и предложих:
- Ее, ако искате, да се сменим.
Да не бях го казвал. Нахвърли се върху мен като фурия, сграбчи ме за пуловера на врата:
- Да, размяна... при условие обаче освен вилата да вземеш и моите шейсет години, ей, бандит... и тумора ми да вземеш, дето се е впил в гърлото ми, и още много хубави неща... хей, мошеник.
- Вижте как говорите.
- Ти ще ми дадеш твоите двайсет години и здравето си, твоите надежди и ще вземеш вилата с всичко вътре в нея... аа, разбойнико, искаш ли да направим размяната, кажи, искаш ли?
Разтърси ме като луд, получи задух, а подутината на шията му пулсираше точно като на пеликан, който току-що е погълнал жива жаба. Рекох му, уплашен:
- Е-хей, долу ръцете...
- Да, бе, върви си, махай се - той неочаквано се успокои и ме отблъсна с един тласък.
Предложих, колкото да се покажа любезен:
- Искате ли да ви изсвиря още една песен?
- Не, никакви песни - отвърна с жест на досада. - Пиетро, откарайте тези тримата, откъдето ги взехме... и дръж - каза на Клементина, - това е за вас, разделете си ги.
Сложи в ръката и няколко банкноти по десет хиляди, сгънати на четири.
Качихме се мълчаливо в колата. Шофьорът ни попита:
- Къде искате да ви закарам?
Като размислих, че е вече късно, отвърнах:
- На Виале Кастренсе, извън Порта Маджоре.
По целия път мълчахме. И тримата, разбира се, мислехме за банкнотите от по десет хиляди, които господинът даде на Клементина. Трябва, повтарях си, да ги разделим възможно най-скоро, но не беше уместно да го правим в присъствието на шофьора. Стигнахме Порта Маджоре вече по тъмно. Посочих на шофьора къде да спре, и слязохме. Веднага, там, под стените, наредих на Клементина:
- Сега да разделим парите... дай тука.
А тя, арогантно:
- Парите ги даде на мен.
- Да, но каза: разделете си ги!
- Аз не чух нищо.
- Ей, с две думи, без разправии, дай парите.
Опитах се да я хвана за китката, но тя мълниеносно се наведе и ме ухапа по ръката силно, с всичките зъби на голямата си уста. Изпитах неописуема болка и я оставих, като нададох вик и поднесох ръката си към устата. Клементина бързо избяга в нивите наблизо и изчезна в тъмнината.
Накратко, върнах се в бараката потиснат, уморен и в лошо настроение. Ръката ме болеше от ухапването на Клементина: зъбите и бяха достигнали костта. След като заключих вратата и запалих свещта, се строполих на леглото, без дори да откопчая акордеона. Тогава забелязах, че Джована ме гледа иззад пламъка на свещта с разширени сини очи и повдигната върху зъбите заешка устна. Попита:
- Колко ли бяха? Струва ми се, не по-малко от трийсет хиляди лири.
Идваше ми да се изсмея - и още как, трийсет хиляди! Всъщност този човек ме разори: с парите си стана причина Клементина да си изгуби ума; отсега нататък нямаше да я видим вече. Бих могъл да накарам Джована да пее. Тя имаше нежен и мелодичен, но лишен от експресия глас, а той не изразяваше нищо. Докато Клементина с нейния фалшив и горчив глас казваше толкова неща. И онзи господин и беше дал всичките тези пари, защото с гласа си тя го бе накарала да пожелае да бъде отново млад и здрав, макар и последен бедняк и скитник без дом.
25
FORTISSIMO
Дойде лятото и аз си създадох навик да заставам на найоживените места: Пиаца Сан Силвестро пред централната поща, галерията на Пиаца Колона, Виа дел Гамберо. Носех съвсем лека дреха от вълна и памук в кафяво, ходех с риза, разкопчана на врата, без вратовръзка; на краката платнени обувки, напълно деформирани. За това, което трябваше да върша, видът ми беше нормален, красноречив, характерен. Заставах и щом видех нужния ми тип, го атакувах, това е думата:
- Я, кого виждам... не ме ли помниш? Бяхме заедно в армията. Ама не помниш ли? В Бресаноне... ти и аз бяхме в офицерската столова. Как може да не помниш?