Кралят на моста

Беше едно Арен да знае, че го е лъгала. Че го е манипулирала. Че го е мамила. Но беше съвсем друго да прочете доказателството за всичко това. Да осъзнае как всеки момент, за който бе вярвал, че задълбочава връзката им, всъщност е бил част от стратегията й да получи нужната й информация. Да разбере как след всичко, през което бяха минали, след онази нощ, когато я бе целунал в калта, тя все пак бе избрала да го съсипе.

Това беше не само непростимо — болката, която би му причинило прочитането на посланието… Тя не биваше да го допусне. Не и след като можеше да унищожи онези страници, а с тях и всички доказателства. Беше планирала да упои леко Арен на вечеря и после да се промъкне в стаята му и да запали малък пожар на бюрото, който лесно щеше да се обясни със свещ, оставена твърде близо до лист хартия. После можеше да каже, че е помирисала дима, заудряла е по вратата му, закрещяла е, а той се е събудил и е извикал слугите. Докато гасяха пожара, пламъците и водата щяха да си свършат работата и да направят листовете с тайното послание неизползваеми. Планът беше опасен и щеше да нанесе щети, но тя предпочиташе да рискува да изгори къщата на Среден пост, отколкото Арен да се зачуди къде са изчезнали листовете му за кореспонденция.

Само че докато Лара го бе чакала да се прибере за вечеря, изтощението я бе победило и тя беше заспала в чистите меки чаршафи на леглото си. Сега изпод вратата долиташе миризма на храна, а тя изобщо не беше подготвена.

— Ще се справиш — каза си тя и се изправи на крака.

Облече една от копринените си маридринийски рокли и прокара четката през косата си, докато мислите се гонеха в главата й. Сложи стъкленица с наркотик в гривната и излезе. Забърза по коридора към затворените врати на трапезарията, сигурна, че ще завари Арен там. Той не пренебрегваше стомаха си.

Само че в трапезарията откри само Илай, който се стресна, щом я видя.

— Помислихме, че ще вечеряте в стаята си, господарке — рече той. — Бихте ли искали да ядете тук?

— Благодаря ти, но не съм гладна. Знаеш ли къде е той? — В къщата имаше само един „той“.

— В покоите си, господарке. Не пожела да вечеря.

Логиката и обучението й казваха, че е най-добре да изчака друга нощ. Друга възможност. По-добре да бъде търпелива, отколкото да рискува да я хванат. Вместо това Лара пое боса по коридора към стаята на Арен, движейки се безшумно по хладния под.

Тя почука и зачака. Никакъв отговор.

Натисна дръжката и за пръв път завари вратата отключена.

— Арен?

Арен не се виждаше никъде. Това беше шансът й. Можеше да се престори, че е открила пожара.

Тя заключи вратата и се хвърли към тежкото бюро, където веднага видя отворената кутия с листове за кореспонденция. И началото на писмо до баща й.

Сърцето й се качи в гърлото, когато се втренчи в изсъхнало мастило на редовете от посланието до баща й. Не можеше да разбере как Арен издържаше да се обръща така учтиво към врага си. Може би точно затова писмото бе недовършено — защото на Арен не му беше понесло.

Нечие мъркане привлече вниманието й и тя сведе поглед към огромния котарак на Арен, който се усука около краката й и едва не я събори. Хрумна й идея — по-добра и много по-безопасна от пожара.

— Съжалявам за това, Витекс, но се нуждая от помощта ти.

Тя нагласи сцената, постави кутията на една страна на пода, пръсна мастило по писмото и обърна мастилницата върху останалите листове, за да ги просмуче всичките и да ги съсипе. Първо обаче ги преброи. В кутията имаше двайсет и пет празни листа, които заедно с недовършеното писмо правеха двайсет и шест.

Тя подмами Витекс, почеса го зад ушите, хвана нежно едната му лапа и я притисна към мастилото, за да остави няколко следи. Котката разбра какво прави тя, засъска и избяга, оставяйки отпечатъци по пода.

Всичките й мускули затрепериха и тя падна на колене с пресеклива въздишка, втренчила поглед в кулминацията на всичките си усилия. На цялото й обучение. На целия й живот. Спомни си как се беше чувствала последния път, когато бе държала тези страници, как си беше мислила, че изобличителните думи по листовете ще спасят народа й. И колко бе сбъркала.

Заедно с думите бе изчезнало и бремето, което носеше, откакто бе разбрала за измамата на баща си. Стореното от нея преди… То бе ужасно. Възможно най-подлият вид предателство. Но действията й бяха предизвикани от лъжите, изливани в ушите й почти през целия й живот. Решението й да се обърне срещу баща си обаче бе продиктувано от истината. Сегашната й постъпка бе по неин собствен избор.