Кралят на моста

Трак, трак, трак. Токчетата отмерваха трескавия ритъм на сърцето й, докато вървеше по настланата с мозайка пътека и прекосяваше мостчето над потока. Освен ромоленето на водата, до ушите й достигнаха още звуците на струнни инструменти. Музикантите бяха пристигнали заедно със свитата на баща й, за да осигурят развлеченията за вечерта.

Лара се съмняваше, че ще се върнат.

По гърба й се плъзна капка пот. Калъфът със скрит в него нож от вътрешната страна на бедрото й вече се беше навлажнил.

„Няма да умреш тази вечер — каза си тя наум. — Не и тази вечер.“

Лара и сестрите й се събраха в центъра на оазиса — двор, ограден от потока, който го превръщаше в островче от зеленина. Поеха към огромната маса с копринена покривка, натежала от сребърните прибори за дванайсетте или повече ястия, които чакаха да бъдат поднесени. Слугите, до един неми, стояха зад тринайсетте стола, наредени около масата, приковали погледи в краката си. Когато жените приближиха, слугите дръпнаха столовете и Лара седна, без да поглежда назад, сигурна, че розовата възглавница на стола е точно под нея.

Никоя от сестрите не продума.

Лара усети нечия ръка да стиска нейната под масата. Позволи на очите си да хвърлят бърз поглед наляво и да срещнат за миг тези на Сарина, преди да се приковат в чинията пред нея. Дванайсетте момичета до едно бяха дъщери на краля, всяко на двайсет години, всяко — родено от различна съпруга. Лара и полусестрите й бяха доведени на това тайно място, за да бъдат обучени по начин, по който не бе обучавано нито едно маридринийско момиче досега. Обучение, което вече бе завършено.

Стомахът на Лара се сви и тя пусна ръката на Сарина. От допира до кожата на сестра й, толкова хладна и суха в сравнение с нейната, й призля.

Гонгът удари отново и музикантите спряха да свирят, а момичетата се изправиха. Миг по-късно се появи баща им — сребристите му коси проблясваха под светлината на лампите, докато вървеше по пътеката към тях, а лазурносините му очи имаха същия цвят като тези на всяко от дванайсетте момичета. Потта се стичаше по краката на Лара на ручейчета, докато съзнанието й, тренирано в продължение на години, поемаше всички подробности. Индигово синьото на куртката му. Износената кожа на ботушите. Мечът, затъкнат в колана му. А когато се обърна, за да заобиколи масата — и беглия намек за острие, скрито на гърба под куртката.

Когато той седна, Лара и сестрите й също заеха местата си, без да издадат и звук.

— Дъщери мои. — Сайлъс Велиант, кралят на Маридрина, се облегна назад и се усмихна, докато чакаше опитвачът на храна да кимне.

После отпи дълга глътка вино. Всички последваха примера му, но Лара почти не усети вкуса на тъмночервената течност, която преглътна.

— Вие сте най-ценните ми притежания — каза кралят и вдигна чашата си с вино. — От двайсетте ми наследници, доведени тук, само вие оцеляхте. Фактът, че го направихте и че процъфтяхте, е постижение, защото обучението, на което бяхте подложени, би било изпитание и за най-силните мъже. А вие не сте мъже.

Именно въпросното обучение попречи на Лара да присвие очи срещу баща си. То я спря да изрази каквато и да било емоция.

— Вие бяхте доведени тук, за да отсъдя коя от вас е най-силна. Коя от вас ще бъде моето острие в мрака. Коя от вас ще стане кралица на Итикана. — В очите му имаше толкова съчувствие, колкото и в тези на някой от скорпионите в пустинята. — Тук сте, за да отсъдя коя от вас ще срине защитата на Итикана и ще отвори пътя на Маридрина към предишната й слава.

Лара кимна. Същото сториха и сестрите й. Нямаше никакви очакване. Не и за избора на баща им. Изборът бе направен преди дни — Мерилин седеше в другия край на масата, златистата й коса беше сплетена на плитка, увита около главата й, и носеше рокля от ламе, отиваща на косата й. Мерилин бе очевидният избор — остроумна, грациозна, красива като изгрев… и неустоима като залез.

Не, очакването беше за последствията от този избор. Вече беше решено коя от тях ще бъде предложена на престолонаследника — сега вече крал — на Итикана. Това, което все още не се знаеше, бе какво щеше да стане с останалите момичета. Всички те имаха кралска кръв — тя все трябваше да струва нещо.

Предишните две нощи всички сестри, включително Мерилин, се бяха събирали на купчина възглавници и бяха обсъждали каква ще бъде съдбата им. Чудеха се за кого от везирите на краля може би щяха да ги омъжат. В кои други кралства може би щяха да ги изпратят като невести. Нито бъдещият жених, нито кралството имаха значение. Момичетата се вълнуваха единствено от факта, че щяха да са свободни да напуснат това място.

През тези дълги нощи Лара бе оставала встрани и не бе участвала в разговора. Вместо това бе наблюдавала сестрите си. Беше ги обичала. Беше запомняла колко често се е карала с тях — толкова, колкото и ги беше прегръщала. Усмивките им. Очите. Начинът, по който, дори след като пораснаха, се сгушваха една в друга като кученца, току-що отнети от майка им.