Кралят на моста

Тя го разбираше, защото се чувстваше по същия начин.

— Днес можеше да умреш. Заради това, което направи.

— Ако не го бях направил, ти щеше да умреш.

Ръцете му обвиха раменете й и макар дланите му да горяха като от треска, Лара потръпна.

— За теб сигурно щеше да е по-добре, ако бях умряла.

Ръцете му стиснаха по-силно.

— Наистина ли смяташ, че някога щях да си простя, ако просто бях стоял безучастно и те гледах как се давиш?

— Но постъпката ми…

— Остана в миналото. Зад гърба ни е.

Пулсът й тътнеше глухо в ушите, докато думите му проникваха в съзнанието й. Арен й бе простил. Не проумяваше как бе намерил сили да го стори, но някак бе успял. Бе направил онова, което тя бе искала повече от всичко, но не бе посмяла да си го пожелае.

— Искаш ли да напуснеш Итикана? Защото, ако това е условието за твоето щастие, ще те заведа където поискаш и ще ти дам всичко, от което се нуждаеш, за да започнеш нов живот.

Лара бе възнамерявала да си тръгне. Убийците на баща й не след дълго щяха да я погнат по петите и тя не вярваше, че има някаква полза да остава. Връзката им беше невъзможна — Арен рано или късно щеше да открие истината и никога нямаше да й прости.

Но сега той знаеше истината. И въпреки всичко й бе простил. А сега… сега мисълта да напусне това място, да напусне него, се бе превърнала в най-ужасното бъдеще, което можеше да си представи.

— Не можеш да ме оставиш да си тръгна от Итикана. — Гърлото й бе свито, думите излязоха от устата й задъхано, неестествено. — Знам твърде много. Рискът е прекалено голям.

Пламналите му очи се впиха в нейните и за пръв път в живота си тя изпита усещането, че някой я вижда съвсем ясно.

— Мога да те оставя да си тръгнеш, защото ти вярвам.

Тя не можеше да диша.

— Не искам да си тръгвам.

Думите изразяваха истина, заровена дълбоко в сърцето й. Лара не искаше да напуска Итикана. Не искаше да напуска него. Искаше да остане, да се бие, да се поти и да кърви за Арен и за неговото сурово, диво и прекрасно кралство.

Бурята продължаваше да се вихри около тях, наблюдаваше ги, но не ги закачаше.

Ръцете на Арен върху раменете й се отпуснаха и за една кошмарна секунда Лара си помисли, че ще я пусне. Че иска тя да си тръгне.

Вместо да я пуснат, ръцете му се плъзнаха нагоре, оставяйки след себе си диря от усещания. Замилва я нежно, сякаш успокояваше див звяр, който е склонен да хапе.

Или сякаш проверяваше нещо.

Ръцете му докоснаха за миг гърдите й и Лара въздъхна леко, леко, когато той пъхна палци под презрамките на роклята й и ги свали, след което се наведе и допря устни до голото й рамо. После до другото.

От гърлото й се откъсна тих стон, когато Арен отметна мократа й коса, за да открие шията, и започна да целува ключицата й, гърлото, извивката на челюстта. Единствено ръката му пазеше роклята й да не се свлече и да открие голото й тяло.

Лара искаше да го докосне.

Искаше да усети гладката му кожа, опъната върху твърдите мускули, но се страхуваше, защото това щеше да е краят. След това нямаше да има връщане назад.

Устните на Арен замряха и тя затаи дъх в очакване да се допрат до нейните макар да се питаше дали, ако допуснеше да се потопи в горещия басейн на желанието, някога щеше да излезе от него. Питаше се дали ще поиска да излезе.

Ала той само опря чело в нейното.

— Кажи ми, че го искаш, Лара. Че позволяваш това да се случи, защото ти го желаеш, а не защото си принудена.

В гърдите й пламна изгаряща болка, във вените й потече болезнено силна емоция. Тя отметна глава, за да срещне погледа му.

— Искам го. — И тъй като това не бе цялата истина, тя добави: — Искам теб.

Бурята ги връхлетя с цялата си мощ в мига, в който устните им се срещнаха, но Лара едва усети вятъра, когато Арен я повдигна, подложил ръце под хълбоците й, а тя уви крака около кръста му и ръце около шията му. Устата му бе гореща, езикът му се плъзгаше гладко по нейния, а дъждът ги мокреше, докато Арен я носеше през бурята към убежището, което им предлагаше къщата.

Щом влязоха, босите му крака се подхлъзнаха на плочите и двамата се удариха в стената и събориха каквото бе останало по рафтовете. Арен опря ръце от двете й страни, горещият му дъх опари гърлото й и Лара се отърка в него. Петите и се забиха в гърба му, когато го притисна към себе си — не искаше между тях да има нищо, въпреки че коланът му се търкаше в кожата й и я накара да простене.