Кралят на моста

— Сега!

Една стоманена стрела, завързана за дебело въже, изсвистя във въздуха и се заби в тялото на акулата, но хищникът не спря, сякаш ловният инстинкт бе по-силен от току-що нанесената му рана.

Лара отново изпищя, задави се с вода и продължи да гледа как акулата приближава към тях, разтворила паст, пълна с остри като бръснач зъби.

Въжето се изопна.

С едно мощно движение акулата се озова във въздуха, огромното й тяло се замята и падна обратно във водата, без да спира да се бори с въжето, което я приковаваше към моста.

Над главата на Лара плисна вода, опашката на акулата се стовари върху нея със силата на таран и я откъсна от Арен.

Тя размаха ръце и крака. Не беше сигурна в коя посока е повърхността. Не знаеше къде е акулата. Не знаеше къде е Арен. Покрай лицето й премина вихрушка от мехурчета и замъгли зрението й, но не я спря да рита и да се бори. В следващия миг нечия ръка я хвана за китката и я дръпна нагоре.

— Плувай!

Не беше гласът на Арен. Бяха гласовете на войниците от моста и този на Ана, по-силен от всички останали.

— Кръвта ги привлича! Плувай, дяволите да те вземат!

Той отново я повлече през водата, която ставаше все по-бурна и с все по-високи вълни. Небето над тях започна да притъмнява. В далечината блесна светкавица.

Арен спря да плува.

Застина във водата, запъхтян от усилието да държи и двама им над повърхността.

Лара видя накъде гледа.

Най-близката колона под моста бе настръхнала от метални шипове, в които океанът се блъскаше с яростта на прииждащата буря.

— Трябва… да се хванеш… за някой шип — едва успя да промълви той. — И не се пускай.

Не дочака отговора й, а я повлече към колоната. Вълните ги подхванаха с натрупаната от бурята инерция и ги запокитиха към камъка и метала на колоната.

Щяха да имат само една възможност. Само една.

Лара си пое дълбоко дъх и си набеляза шипа, който щеше да се опита да хване. Стоманеният шип, който щеше или да спаси живота й, или да го погуби.

Арен се изви в последния момент, за да поеме удара в колоната. Лара заопипва на сляпо, осъзнала, че разполага само със секунда.

Пръстите й се увиха около шипа в мига, в който усети Арен да я пуска.

Наложи се да впрегне всичките си сили, за да не изпусне шипа, докато водата теглеше краката й назад. Ръцете й се разтрепериха от усилието. За момент тялото й увисна над водата, след което вълните пак я блъснаха напред. Лара се вкопчи в стоманата и успя да обвие крака около шипа. Задиша отново, когато водата се отдръпна за пореден път.

— Арен! — Тя заоглежда ужасено повърхността на водата.

— Тук съм!

Беше увиснал от шипа там, където стоманата влизаше в камъка. Нямаше да издържи дълго.

Водата отново ги блъсна към колоната и в следващия миг, над целия шум, Лара чу някой да вика името й. Вдигна глава и видя Ана, увиснала на едно въже и хванала второ в ръка. Тя го залюля към Лара.

— Хвани го!

Тежкото въже се люшна към нея и Лара се протегна да го хване, но едва не изпусна шипа. Въжето се върна и пак се люшна към нея, но тя отново не успя да го улови.

Времето на Арен изтичаше.

При следващото връщане на въжето Лара се метна към него с ясното съзнание, че ако не успее да го хване, ще падне във водата, а Арен няма да успее да й помогне. Но въпреки това щеше да опита.

Тялото й се олюля назад, а пръстите й се протегнаха напред и сграбчиха въжето.

Краката й се хлъзнаха от шипа и миг по-късно тя увисна на въжето. Благодари безмълвно на Ерик за всички лицеви опори, които я бе карал да прави по време на тренировките, издърпа се нагоре по въжето и преметна клупа, вързан в края му, под мишниците си.

После се залюля силно, хвана стоманения шип и се закатери по него към Арен. Едва удържа хлъзгавия метал, когато поредната вълна се разби в нея и почти я удави.

— Хвани се за мен! — изкрещя тя миг преди друга вълна да я събори от шипа.

Лара се залюля и се удари в Арен. Инстинктът й подсказа да увие крака около кръста му, макар ръцете й да запротестираха, когато тежестта му се прибави към нейната.