Кралят на моста

Арен пристъпи пред Лара и тръгна към сестра си, която вече крачеше към тях.

— Какво, по дяволите, си мислеше? — сопна му се тя. — Да отидеш в Маридрина сам? Да не си си изгубил проклетия ум?

— Ходил съм там десетки пъти. Какво толкова?

— Не и откакто стана крал. Сега носиш отговорност за народа ни. Освен това за малко не те хванаха. Какво си мислиш, че щеше да стане, ако бяха успели?

— Щеше да получиш шанс да ме замениш на трона.

— Нима си мислиш, че го искам? — Погледът и пробяга покрай брат й и се спря на Лара. — Ето го и най-лошото. Не стига че самият ти си ходил там, а си завел у дома и дъщерята на нашия враг, жената, на която, ако слуховете са верни, си разкрил всичките ни тайни?

— Заведох съпругата си в родината й по причини, които изобщо не са твоя работа.

Ана пребледня като платно, но ръцете й се свиха в юмруци и за миг Лара си помисли, че ще удари брат си. Че ще удари своя крал. Но тя само каза:

— Няма основателна причина. Тя знае достатъчно, за да помогне на Маридрина да ни завладее, и ти на практика си я поднесъл на тепсия на техния крал. Можеше да изтича право в прегръдките на Свраката.

— Но не го направи.

— Ами ако го беше направила? Планът не беше такъв. Ти трябваше…

— Трябваше какво? — нахвърли се Арен на сестра си и се надвеси заплашително над нея. — Да я държа затворена до края на живота й? Тя е моя проклета съпруга, не пленница.

— Съпруга? Само на хартия, доколкото чувам. И не се заблуждавай, че никой не знае как рискуваш цялото кралство, за да се намърдаш между краката й.

Никой не проговори. Нито Дрен, нито Ана. Нито войниците, които бяха излезли на покрива и сега гледаха във всички посоки, само не и към владетелите си. Лара също не проговори — Лара, чието сърце сякаш искаше да излети от гърдите й. Защото страховете на Ана бяха основателни. Но Арен я беше защитил. Макар да знаеше, че е дошла в Итикана с подмолна цел, той бе защитил правото й на живот. Правото й на дом. Правото й на свобода. А тя не го заслужаваше. Не заслужаваше него.

Преди да е обмислила последствията от онова, което се готвеше да каже, Лара пристъпи напред. Ботушите й се хлъзнаха по влажната повърхност на моста.

— Ана…

— Ти не се намесвай. — Ана замахна с ръка, без да я поглежда, за да й препречи пътя.

Ударът се стовари върху гръдния кош на Лара и тя залитна назад.

След миг вече падаше.

— Лара! — Арен се хвърли към нея, но беше закъснял.

Тя изпищя и размаха ръце във въздуха, но нямаше за какво да се хване. Нямаше какво да спре неизбежното.

Сблъсъкът с повърхността на водата й изкара въздуха насред вихър от мехурчета, докато потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко.

Обзе я дива, неконтролируема паника, а след нея дойде отчаяната нужда от въздух. Тя зарита във водата, замята ръце, опита се да се върне на повърхността, която оттук изглеждаше недостижимо далечна.

„Няма да умреш.

Няма да умреш.

Няма да…“

Мисълта се стопи и светлината откъм повърхността започна да гасне, а Лара продължаваше да потъва.

Докато нещо не я хвана през кръста.

Лара започна да се бори, да опипва за ножа си, но не след дълго главата й проби морската повърхността и тя чу Арен да крещи в ухото й:

— Дишай, Лара!

Тя вдиша отчаяно. После още веднъж. Една вълна заля главата й и отново я изпълни с ужас.

Опита се да изплува над водата, да си проправи път нагоре със зъби и нокти.

В следващия миг лицето на Арен се озова пред нейното.

— Стига си се борила. Държа те, но искам да спреш да се движиш.

Искането му беше невъзможно. Тя се давеше. Умираше.

— Трябва да ми се довериш!

Гласът му бе отчаян и някак успя да пробие стената от страх. Да й върне разума. Тя престана да се бори.

— Хубаво. Сега се дръж за мен и не мърдай.

Лара се вкопчи в раменете му и принуди треперещите си крака да застинат. Не бяха точно под моста, а може би на около двайсет метра от най-близката колона — най-тясната и лишена от вход. А брегът…