Вещерите от Сарамир

Мишани ту Коли седеше на дървената пейка, издълбана в корените на огромното дърво чапапа, а в ръцете си държеше тънка книжка с военни сонети от знаменития поет-мечоносец Ксалис. Пред нозете й имаше заоблен басейн с формата на бъбрек, където плуваха екзотични рибки, а бълбукащата вода се стичаше в него по водоскоци, покрити с червени камъчета. Прекрасният следобед бе изпълнен с мекото жужене на безвредни насекоми.

Тя смяташе показността на рода Амача за твърде вулгарна, а откритото афиширане на превъзходството им над другите благороднически семейства направо граничеше с арогантност. Въпреки това не можеше да отрече насладата, с която се изпълваше всеки път, когато се разхождаше из градините им, нито пък гордостта от обстоятелството, че седи на дърво, поникнало на друг континент. Градините на Амача се поддържаха от повече от триста години, а това дърво е било тук през по-голямата част от тях, донесено още като фиданка от джунглите на Окхамба.

Независимо от спиращото дъха великолепие обаче този път тя не се чувстваше спокойна. Съзнанието й не се задържаше върху стиховете от книжката, а хармонията на градината не й вдъхваше покой. Сърцето й се свиваше от усещането за невъзвратима загуба и мъка и й се искаше да заплаче, а най-лошото беше, че сама си бе виновна за състоянието си.

Моментът се връщаше отново и отново в паметта й, тя чуваше за пореден път собствения си глас и виждаше реакцията на приятелката си.

„Защото виждам каква си сега. И се отвращавам от теб.“

С тези думи бе разкъсала взаимоотношения, градени двадесет жътви. С тези думи бе преодоляла слабостта и колебливостта, беше се посветила на онзи курс, за който бе сигурна, че е правилният. С прогонването на Кайку тя бе защитила своето семейство, бе предпазила баща си от безчестието. Всяка една дъщеря би трябвало да постъпи така — най-свят дълг беше да поставиш семейството над всичко, дори и над Императрицата.