Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Старецът се наведе напред, от разядените му бели дробове със свистене излизаше сух дъх. После Дас като че ли започна да идва отново на себе си. Дивият, изпълнен с болка поглед напусна очите му и бе заменен от ужасна умора. Разранената от проказата ръка замилва купчината книги на масата, сякаш е котка. Когато Дас заговори, гласът му беше спокоен, почти нехаен:
— Знайте едно, господин Лучак. Това е векът на неизразимото. Ала има деяния отвъд неизразимото.
Извърнах се към него, но той вече не ме гледаше. Не гледаше нищо в стаята.
— Винаги сме можели да извършим неизразимото — прошепна Дас. — Кали може да извърши неизразимото. Сега имаме свободата да я последваме.
Дас замълча. По брадичката му беше потекла слюнка. Вече знаех, че мозъкът му е бил увреден. Тишината стана тягостна. Накрая Дас си наложи да се отърси от унеса и насочи погледа си към мен. Разложеният чукан, останал от ръката му и омотан в мръсни смрадливи дрипи, се понадигна в нещо като благословия.
— Вървете. Хайде, вървете. Вървете.
Когато излязох опипом в коридора, се тресях целият. В тъмнината към мен заподскачаха светлините на електрически фенерчета. Една груба ръка сграбчи тома на Тагор, обърна го откъм другата страна, върна ми го. Стиснах го между дланите си и тръгнах след кръга светлина по лабиринта от коридори и стълбища.
Излязохме при отворената врата, вече виждах колата и усещах мириса на дъжд, когато изневиделица екнаха изстрелите. Два кънтящи гърмежа, почти едновременни, които прозвучаха глухо и окончателно в мрака.
Четиримата мъже застинаха, изкрещяха нещо на бенгалски и хукнаха нагоре по стълбището. Няколко секунди бях оставен сам при отворената врата. Примигах невиждащо срещу тъмнината и дъжда навън. Бях скован, бях обзет от неверие, страхувах се да предприема каквото и да било, почти не бях в състояние да мисля. После набитият мъж в панталона до коленете се завтече надолу по стълбите, сграбчи ме отпред за ризата и заедно с другите тичащи мъже ме завлече горе.
Газеникът още пращеше и разпръскваше студената си бяла светлина. Лъчите на фенерчетата подскачаха и се съединяваха. Бях изтласкан напред и през раменете и обръча от шумове се озовах в епицентъра на тишината.
Дас сякаш беше положил глава върху масата. Малкият хромиран пистолет, който той стискаше здраво в лявата си ръка, беше напъхан в отблъскващо набъбналата уста. Едното око бе почти затворено, от другото се виждаше само бялото, изскочило сякаш от огромното напрежение в натрошения череп. Вече се беше събрала локвичка тъмна кръв, която продължаваше да се стича от устата, очите и ноздрите. Във въздуха се носеше миризмата на благовония и кордит.
Чуха се викове. В стаята имаше най-малко осем-девет мъже, в тъмния коридор биха повече. Някой крещеше. Друг ме ръгна неволно в гърдите, докато размахваше ръце. Мъжът в бежовия панталон до коленете се пресегна и издърпа рязко пистолета от стиснатите челюсти на Дас, като му счупи един от предните зъби. Размаха окървавения пистолет и нададе силен писък, който можеше да е и молитва, и псувня. В стаята нахълтаха още мъже.
„Не може да е истина.“ Не усещах почти нищо. Ушите ми бучаха. Блъсканицата наоколо сякаш се разиграваше някъде в далечината и нямаше нищо общо с мен.
Влезе още един мъж. Беше по-стар, плешив и бе облечен в дхоти, с каквито ходят селяните. Но колкото и обикновено да изглеждаше, тълпата се разстъпи със страх и уважение пред него. Той погледна надолу към тялото на Дас, после докосна разядената от проказата глава леко, почти благоговейно, както поетът беше докоснал подарените му от мен книги. Извърна към мен черните си очи и пошушна нещо на насъбралите се.
В ризата и ръцете ми се вкопчиха длани и мъжете ме изведоха навън в мрака.
Не знам колко съм седял в празната стая. Зад вратата се чуваха звуци. Светеше малко газениче. Седях на пода и се мъчех да мисля за Амрита и бебето, а все не успявах. Не можех да се съсредоточа върху нищо. Болеше ме глава. След малко взех книгата, която ми бяха оставили, и прочетох няколко от стихотворенията на Тагор на английски.
След известно време при мен влязоха трима мъже. Единият ми подаде чашка с чинийка. Видях как над черния чай се издига пара.
— Не, благодаря — казах аз и пак се зачетох.
Набитият мъж отсече:
— Пий.
— Няма да пия.
Мъжът в бежово ме хвана за лявата ръка и с рязко движение на китката нагоре ми счупи кутрето. Аз изпищях. Книгата падна на пода. Хванах се за наранената ръка и от болка се заклатих напред-назад. Чаят ми беше поднесен отново.