Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Пий.
Взех чашата и отпих. Горчивият чай ми изгори езика. Закашлях се и изплюх малко, но тримата продължиха да ме наблюдават, докато не изпих остатъка. Кутрето ми стърчеше едва ли не комично назад и нагоре по китката и ръката ми чак до основата на врата ме пронизваше болезнен нерв от огън.
Някой взе празната чаша и двама от мъжете излязоха. Набитият се подсмихна и ме потупа по рамото, сякаш съм дете. После ме оставиха сам с горчивия вкус на чай и на страх в устата.
Опитах се да върна кутрето на мястото му, но само от допира ревнах и насмалко да припадна. От мен рукна пот, кожата ми стана студена и лепкава. Вдигнах с дясната ръка книгата, отворих я на страницата, където четях, и се опитах да се съсредоточа върху стихотворение за случайна среща във влак. Още се поклащах леко и напявах тихата песен на болката.
Гърлото ми пламтеше от онова, което бяха сложили в чая. След няколко минути думите върху страницата се плъзнаха лудешки наляво и се сляха.
Помъчих се да ги подредя отново, ала точно тогава газеничето реши да лумне в ослепителен блясък и после да угасне.
Непрогледен мрак. Болка и непрогледен мрак.
Болката ме извади от собствената ми успокоителна тъмнина и ме пренесе в не толкова дружелюбна, но точно толкова пълна липса на светлина. Лежах на нещо, което усещах като студен каменен под. Не се процеждаше и най-слаб лъч светлина. Седнах и изкрещях, тъй силна беше болката, пронизала лявата ми ръка. Тя се засилваше с всяко туптене на сърцето ми.
Затърсих опипом с дясната ръка. Нищо. Хладен камък и горещ спарен въздух. Очите ми не свикнаха с тъмнината. Бях се натъквал на такъв непрогледен мрак само веднъж — бяхме отишли с приятели да разглеждаме пещери в Мисури и бяхме угасили всички карбидни лампи. Озовахме се в клаустофобичен, затискащ мрак. Изведнъж ми хрумна нещо и аз простенах. „Ами ако са ме ослепили?“
Но докоснах бързо клепачите си и се убедих, че всичко е наред. Никъде по лицето не ме болеше, само от изпития чай ми се гадеше и ми се виеше свят. „Не, благодаря“, бях казал. Изсмях се, но потиснах накъсания звук, докато това още беше възможно.
Притиснах лявата си ръка с туптящата в нея болка до гърдите си и запълзях. Пръстите ми се натъкнаха на стена — гладка мазилка или камък. Дали не бях под земята?
Когато се изправих, се почувствах още по-зашеметен. Облегнах се на стената и допрях буза до хладната повърхност. От един бърз допир разбрах, че са ме оставили облечен в моите си дрехи. Сетих се да видя какво имам в джобовете. В джобовете на ризата намерих квитанция от летището, по-малкия от двата си бележника, флумастер и люспи спечена глина от камъка, с който бях дошъл предния път. В джобовете на панталона бяха ключовете от стаята, портфейлът, няколко монети, листче хартия и кибритът, който ми беше дала Амрита.
„Кибрит!“
Въпреки болката успях да хвана с лявата ръка кибрита, а с дясната да драсна клечка, която закрих с длан и вдигнах.
Всъщност бях не в стая, а в ниша с три стени и черна завеса. В мен се надигна усещането, че съм го изживявал и друг път. Преди клечката кибрит да е изгорила върховете на пръстите ми, успях да вдигна края на завесата и да усетя зад нея по-голяма тъмнина.
Зачаках и се ослушах. Почувствах върху лицето си течение. Не смеех да запаля още една клечка кибрит, да не би някой да се спотайва в по-голямото помещение. Освен запъхтяното си дишане чувах едва доловим шепот. Като диханието на великан. Или на река.
Стъпих с крак зад тежката завеса — да проверя, и излязох в огромно открито пространство. Не виждах нищо, но го чувствах именно като огромно. Въздухът изглеждаше малко по-хладен, усещаше се течение, което донесе до мен благовония и по-тежка и наситена миризма като от боклук, престоял на открито една седмица.
Тръгнах с малки стъпки, като държах дясната си ръка отпред и се опитвах да не се сещам за образите, пресети през спомена за напевния английски, но въпреки това те отново и отново изникваха в съзнанието ми. Направих двайсет и пет крачки, а не докоснах нищо. Капаликите можеха да се върнат всеки момент. Можеха вече да са тук. Затичах се. Притиснал лявата ръка до гърдите си, хукнах стремглаво, с отворена уста.
Нещо ме удари по главата. Пред очите ми изникнаха въртящи се шарени точки и аз паднах, ударих се в някакъв камък и паднах още веднъж. Приземих се на лявата си ръка и ревнах от болка и ужас Кутийката кибрит се изплъзна от пръстите ми. Коленичих и я затърсих трескаво опипом, без да обръщам внимание на болката — очаквах всеки миг върху мен да се стовари втори удар.