Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Тамсин вдигна глава и се загледа завистливо след мъжете. Сигурно гледката отгоре беше замайваща, а и изкачването не изглеждаше особено трудно. Ако свалеше полата си…
— Хич и не си помисляйте!
— О! — Тя се обърна рязко и установи, че Джулиън я наблюдаваше развеселено. Не за първи път отгатваше мислите й. — Откъде знаете за какво мислех? — изфуча сърдито тя.
Той се усмихна с осъзнато превъзходство.
— Повярвайте, глухарче, понякога чета в душата ви като в разтворена книга.
— Не ме наричайте така! — ядоса се още повече Тамсин. Джулиън избухна в смях. Великолепното утро беше прогонило горчивината му. Сега нямаше да мисли дали и красотата на Тамсин не беше допринесла за подобряването на настроението му.
— Не мога да устоя да не ви помилвам, когато слънцето огрява така примамливо косата ви. — Той протегна ръка към нея. — Когато бях момче, на първи май момичетата от селото слагаха под брадичката си по едно глухарче. Ако златният ореол на глухарчето се отразеше върху кожата им, това означаваше, че ще си намерят любим още същия ден.
Тамсин се запита защо лордът беше загубил сковаността си така изведнъж. Той се облегна до нея на релинга и погледна към хоризонта. Позата му изразяваше спокойствие, държанието му беше учудващо дружелюбно. Тя се усмихна плахо и отново вдигна глава към мъжете на вантите. Те се мятаха като маймуни от въже на въже и тя се сети отново за собственото си тяло, което може би беше решило да й погоди лош номер. Не се чувстваше по-различно отпреди, но това не означаваше нищо. И какво, за бога, щеше да прави, ако наистина беше бременна?
Джулиън я погледна крадешком и усети напрежението в тялото й.
— Какво ви тревожи? — Той си каза, че това всъщност не го интересува, въпреки това въпросът излезе съвсем естествено от устните му.
Тамсин го погледна право в очите, после отново се извърна настрана.
— Не ми е приятно да безделнича, след като мога да върша някаква работа. Или поне да се изкача на мачтата…
Лъжата й, изглежда, го убеди. Всъщност това беше само половин лъжа.
— Само ако посмеете да стъпите дори с един пръст на такелажа, малката ми, договорът ни отива по дяволите. И пътищата ни се разделят. Разбрахме ли се?
— Както винаги, изразихте се съвсем ясно — отговори Тамсин и за първи път се зарадва на караницата им.
— Правя всичко, което мога — отговори хапливо той и понечи да й обърне гръб и да отиде отново при капитана, когато от върха на мачтата се чу глас:
— Платно на хоризонта, сър! Три градуса напред по подветрената страна.
Хюго вдигна далекогледа си и втренчи поглед в стъклото. С мъка успя да различи най-голямото платно.
— Вдигнете клетката на върха на мачтата, мистър Конаут. — Гласът му прозвуча спокойно. Никой не усети вълнението, което го бе обзело. — Искам да знам какъв е корабът.
— Тъй вярно, сър.
Всички на кораба бяха изпълнени с напрежение, но това не пролича във внезапни шумове или движения, а във внимателно мълчание. Всички мъже на палубата се струпаха до релинга. Боцманите бяха вдигнали свирките до устата си, очите им претърсваха хоризонта, всички чакаха напрегнато сигнала на мъжа в клетката, който трябваше да идентифицира флагчетата на кораба.
Гласът на младия моряк се удари в палубата и в него имаше нервна възбуда:
— Вдигнал е френски флаг, сър, готов съм да се обзаложа.
— Не ми трябват облози, а факти, мистър Грантли! — Гласът на капитана режеше като нож, като диамант стъкло. — Вдигнете всички платна, мистър Конаут. Да видим дали ще можем да помогнем на момъка в клетката, като се доближим до чужденеца.
Свирките на боцманите дадоха сигнал. В следващия момент корабът сякаш оживя. Тамсин наблюдаваше като омагьосана как мъжете се втурнаха към такелажа и започнаха да развиват големите платна. Много скоро „Изабел“ полетя като птица с попътния вятър.
— Вярно е, сър. Вдигнали са френски флаг — потвърди момъкът от върха на мачтата. Той беше издал глава над ръба на коша и се взираше съсредоточено в далечното море.
— Много добре. Вдигнете американския флаг, мистър Конаут. Нека се опитаме да ги заблудим. — Капитанът се обърна към Джулиън, който стоеше мълчаливо до него. — Какво ще кажете за една малка битка, Сейнт Симон?
Джулиън се усмихна одобрително. Той проследи как свалиха английския флаг и окачиха американския. Измамата в морето беше обичаен трик на капитаните, свещено беше само знамето на кораб, изпаднал в беда. „Изабел“ щеше да вдигне истинския си флаг едва в последните минути, за да обяви война.
— Всички моряци на палубата, мистър Харис. Свирката на боцмана даде сигнал, прозвуча вик: