Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
— С удоволствие, капитане. — После се спусна към предната палуба. Габриел го следваше по петите. Погълнат от битката, полковникът беше забравил за Тамсин. Сега огледа разрушената предна палуба и сърцето му се присви от страх.
— Мене ли търсите? — попита задъхано Тамсин, която стоеше точно зад него.
Джулиън се обърна рязко и примигна, смаян от вида й. Дрехите й бяха целите в кръв, беше черна от глава до пети. Теменужените очи изглеждаха огромни на мръсното лице. Тя се опита да се усмихне и белите й зъби блеснаха.
— Оръдията замлъкнаха и вече нямат нужда от мен.
— Какво правихте, по дяволите? — попита смаяно той.
— Носих муниции за оръдията — отговори делово тя. — А вие какво си помислихте?
Джулиън поклати глава.
— Нямам представа, но трябваше да се сетя по-рано, че ще си намерите място в бъркотията. — Тамсин винаги се озоваваше там, където беше най-полезна. В такава ситуация тя не се замисляше нито за миг за личната си сигурност. Внезапно Джулиън изпита желание да приглади назад немирната й коса и да изтрие следите от кръв по бузата й. Беше прекрасно да сподели с нея удовлетворението от успешната битка.
— Лекарят с удоволствие ще приеме помощта ви — проговори зад гърба му капитан Хюго Лейтимър и разруши интимността на мига. Без да иска, той даде възможност и на Джулиън да се измъкне от пропастта. Според Хюго младата жена се държеше като член на екипажа, следователно той имаше право да й дава заповеди. В следващия миг капитанът извади меча си. — След мен, господа!
Тамсин погледна завистливо подире им и проследи как се изкатериха по мрежите и оттам на борда на неприятелския кораб. Тя владееше битката лице в лице много по-добре от това взаимно избиване с оръдията. Днешното сражение не беше толкова жестоко като щурмуването на Бадахос, но въпреки това се проля много кръв.
След като разрушителният огън на оръдията беше замлъкнал, тя трябваше да си намери друга работа. Без да мисли повече, тя се обърна и се запъти към вътрешността на кораба.
Джулиън скочи пръв на борда на „Делфин“. Моряците от „Изабел“ се биеха като лъвове. Хюго Лейтимър си проби път през стената от тела, после се втурна към предната палуба, защото знаеше, че там са френските офицери.
Очевидно полковникът имаше свой личен ангел-хранител, защото нещо му пошепна да се обърне тъкмо в момента, когато един офицер с безумен поглед се хвърли към него откъм кърмата. Джулиън парира атаката, отстъпи крачка назад и нанесе силен удар, но противникът му беше опитен фехтувач и отрази нападението. Със смесица от радост и ужас полковникът разбра, че му предстои тежка битка.
През това време Габриел се разправи с цяла група моряци, въоръжени с ножове и боздугани. Широкият му меч замахваше със смъртоносна увереност и нанасяше удар след удар. Той прогони нападателите си до самия край на кърмата и ги принуди да хвърлят оръжията си и да се предадат. Това беше мъдро решение, тъй като битката изглеждаше напълно загубена и нямаше смисъл да рискуват тежки наранявания в последния момент.
След като реши битката в своя полза, Габриел се огледа и видя, че полковникът продължаваше да се бие с френския лейтенант. Джулиън беше в трудно положение, но беше стиснал здраво устни и всяко от движенията му издаваше смъртоносна решителност. След минута противникът му се подхлъзна в една локва кръв и се строполи на дъските.
Джулиън сведе сабята си и зачака лейтенантът да стане. Двамата мъже се погледнаха в очите, после французинът вдигна рамене, поклони се и предаде сабята си на английския полковник с дръжката напред.
Джулиън я докосна с церемониален жест и учтиво показа на противника, че може да я задържи. Лейтенантът се поклони още веднъж, мушна оръжието си в ножницата и огледа покритата с мъртви тела палуба. Двамата вече не бяха неприятели, а само уморени от битката воини.
Хюго Лейтимър намери френския капитан и прие капитулацията на „Делфин“ със същата церемониална учтивост. Той също настоя противникът да задържи оръжието си. Моряците нямаха обичай да унижават неприятеля, който се беше бил храбро, а в тези несигурни военни времена никой не можеше да бъде сигурен кой ще е следващият победител.
Джулиън си проби път към кърмата. Капитанът го поздрави с уморена усмивка.
— Полковник Сейнт Симон, позволете да ви представя мосю капитан Делор.
Двамата мъже си стиснаха ръцете и френският капитан представи офицерите си. Церемонията се осъществи със светска учтивост, сякаш всички бяха забравили убийственото сражение от последния час. Само сладникавата миризма на кръв, стоновете на ранените, изпочупените мачти й разкъсаният такелаж напомняха за случилото се.