Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
От съседната каюта се чу гласът на капитан Лейтимър, който разговаряше със Сейнт Симон. Това беше дневното убежище на капитана, разположено на кърмата. Той беше предоставил каютата си на двете жени, а в другата кабина бе окачил още една койка и я споделяше с полковника. Габриел се задоволи с хамак на палубата. Той прекарваше по-голямата част от времето си с оръжейника и Самюел и тримата бяха станали добри приятели.
Ароматът на закуската я примами навън. През изкусно изработените прозорци влизаше ярка слънчева светлина. Под прозорците бяха наредени пейки с възглавници, а до парапета имаше няколко — етажерки с книги. Капитанът и пътниците му седяха на богато наредена маса в средата на помещението. Ако не бяха двете оръдия от двете страни на прозореца, човек можеше да си помисли, че се намира в стаята за закуска на заможна провинциална къща.
— Добро утро, мис Тамсин — поздрави учтиво капитан Лейтимър и я покани да седне. В ръката си държеше каничка с грог, а в чинията пред него имаше агнешки котлет с пържени яйца.
Полковникът вдигна очи от закуската си и й кимна кратко — сякаш имаше насреща си далечна и не особено приятна позната. След малко отмести стола си и стана.
— Отивам да обиколя палубата. Моля да ме извините.
Тамсин се намръщи. Винаги когато тя се появяваше в капитанската каюта, той си намираше някакъв претекст и изчезваше. Не можеше да й избяга само на обед и вечеря, когато сядаха на масата всички заедно. Но тогава не й казваше повече от две думи. Тамсин зае мястото си и Самюел й донесе варено яйце.
— Ей сега ще отнеса таблата със закуската на вашата придружителка, мис. Надявам се, че е готова с тоалета си.
— Да, Самюел, благодаря ти. — Хосефа беше настояла да се храни в каютата, а Габриел ядеше в помещението на подофицерите.
— Колко време ще мине, докато прекосим Бискайския залив, — капитане? — Тя отряза връхчето на яйцето и развесели капитана, като натопи в жълтъка филия хляб.
— С малко повече късмет още тази вечер. Става ли ви лошо, когато морето се развълнува?
— О, нямам представа. — Тамсин продължи да се храни с апетит. — Никога преди това не съм пътувала по море, но не мисля, че ще ми стане нещо.
— Вярвам ви. — Хюго се ухили. Сейнт Симон му бе описал накратко досегашния живот на момичето, а той си беше съчинил останалото. Знаеше, че полковникът е приел да я придружи и да й помогне да намери семейството на майка си в Корнуол, но имаше чувството, че пътуването има и друга цел. Очевидно полковник Сейнт Симон не се радваше на мисията, с която се беше натоварил, но Хюго беше убеден, че напрежението между полковника и момичето имаше много по-дълбоки корени.
— Мисля, че няма да избегнем силните бискайски бури, така ще имате възможност да откриете дали от вас става моряк или не. Местните хора ги наричат „вдовишки бури“, знаете ли? — попита весело той и отмести стола си. — Всъщност заливът е опасен и без буря.
— Благодаря, че ме предупредихте, капитане — усмихна се Тамсин и с удоволствие изпи кафето си. Обикновено бременността влошаваше апетита… най-малкото сутрин. Но тя продължаваше да се храни, както преди.
Капитанът излезе от каютата и тръгна към средната палуба. Тамсин довърши закуската си и заговори със Самюел, който разчистваше масата.
— Знаеш ли къде е тази сутрин Габриел?
— Пази съкровището, както обикновено — отговори ухилено Самюел и измете с ръка трохите от масата. — Не го изпуска от очи, макар че сандъците са на сигурно място в трюма.
— Сигурно се бои, че някой ще си гребне шепа дукати и ще изчезне — засмя се Тамсин. Всъщност Габриел се боеше точно от това.
— Не и на нашия кораб — възрази разгорещено Самюел. — Капитан Лейтимър не понася крадците. Всеки от моряците знае, че капитанът предава крадеца на другарите му да го съдят сами. А те не се церемонят много с хората, които крадат честно спечелените им пари.
Тамсин отдавна беше разбрала, че животът на корабите на Негово величество беше много по-суров, отколкото където и да било другаде, затова само кимна, допи кафето си и излезе на палубата.
Още в първия час на борда бе разбрала, че подветрената страна на средната палуба беше свещена земя, където се влизаше само по покана на капитана. Лорд Сейнт Симон очевидно имаше постоянна покана. В добре подреденото спокойствие на сутринта двамата мъже стояха един до друг до релинга. Постът обръщаше пясъчния часовник на всеки половин час и удряше три пъти камбанката, за да обяви третия половин час на вахтата. Отново прозвуча свирката на боцмана и трима кадети се втурнаха към такелажа. Те се покатериха на вантите и направиха състезание до върха на мачтата, която беше на неколкостотин стъпки над палубата.