Като пепел във вихъра

Саул се спусна към капитана, който седеше с лице, изкривено от болка, и му помогна да се измъкне от ковчега, когато го стресна предупредителният вик на момичето. Алена възбудено сочеше ствола на изкоренен дъб, който мощното течение тласкаше право към тях. Нямаше време за губене, сблъскаха ли се с дървото, бяха безвъзвратно загубени. Саул сграбчи стоманеното въже на сала и го придърпа надолу към себе си. Мускулите на якия му врат се опънаха, когато с нечовешки усилия изтръгна железните скоби. Салът се завъртя по течението и се понесе със зашеметяваща скорост. Скоро къщата на салджията се скри зад един завой на реката.

Пътуването по течението беше по-лесно, отколкото предполагаха в началото, но въпреки това Саул беше изцяло погълнат от задачата да придържа сала в средата на реката и да избягва носещите се по водата трупи.

Един час след изгрев слънце притокът, по който се спускаха, се вля в глиненожълтите води на по-голяма река. Бяха достигнали Ред ривър. Течението се усили още повече. Плувнал в пот, Саул се мъчеше да спаси от преобръщане сала, който танцуваше нагоре надолу по вълните. На няколко пъти носът потъваше толкова дълбоко, че водата заливаше ниския борд. Алена взе кофата и започна да я изгребва.

Пътуваха в правилната посока, но това беше слабо успокоение. Главната им задача беше да не се обърнат.

Над вечер тишината внезапно беше раздрана от свирката на един параход, който тъкмо излизаше от завоя на реката зад сала. След като забеляза сала, понесен в средата на течението, капитанът нареди да намалят ходи изпрати хора при оръдието на палубата. Когато параходът се приближи, Коул хвана синята куртка на униформата си и я размаха над главата си. Един човек от мостика на парахода насочи голям далекоглед към тях. Коул бързо облече куртката и нареди на Саул да прибере жълтите флагчета от катафалката.