Първият крал на Шанара

На вечеря той сподели с Марет притесненията си. Армията щеше да стигне до Раб на място, много близко до селото. А ако имаха нужда от храна и припаси, щяха да изпратят съгледвачи да претърсят околността и Сторлок щеше да бъде в голяма опасност. Мнозина знаеха за сторите и тяхната дейност и уважаваха уединението им. Но армията на Брона щеше да се придържа към съвсем различен морален кодекс, към различни правила, и привилегиите, с които обикновено се ползваше селището, щяха да изчезнат. Какво щеше да стане със сторите, ако някой от черепоносците тръгнеше да дебне насам? Лечителите не можеха да се защитават сами; не можеха да се сражават. Разчитаха единствено на неутралитета си и на незаинтересоваността на политиците към тях. Но дали това бе достатъчно там, където бяха намесени и крилатите ловци?

Като въртяха тази мисъл из умовете си, те попитаха за Коглин и почти веднага разбраха къде може да бъде открит. Явно това не бе някаква особена тайна. Коглин поддържаше постоянен контакт със сторите, като предпочиташе да се снабдява с всичко необходимо от тях, а не от търговските фортове, пръснати в покрайнините на пустошта, в която се бе оттеглил. Някогашният друид беше устроил дома си навътре в Анар, в рядко прекосяваните пущинаци на Дарклин Рийч, на едно място, наречено Камъкът на сърцето. Дори Кинсън не бе чувал за Камъка на сърцето, макар че знаеше за Дарклин Рийч и смяташе, че е опасна местност. Там живееха гномите-паяци — жилави, почти животински създания, толкова диви и примитивни, че продължаваха да говорят с духове и да принасят жертви на старите богове. В Дарклин Рийч времето беше спряло. Там нищо не се беше променило от началото на Великите войни. Кинсън съвсем не бе щастлив от факта, че сигурно ще им се наложи да тръгнат натам.

След като вечерята приключи и сторите се захванаха пак с делата си, пограничникът и момичето седнаха на една груба пейка до входа на трапезарията и се загледаха към спускащия се навън мрак. Тревогата на Кинсън се засилваше, Бремен все още не се бе появил. Може би беше още в Паранор. Може би беше попаднал в капан от другата страна на Раб, а Северната, армия е отрязала пътя му. Младият мъж не можеше да понася тази несигурност. Не обичаше да чака появата на друида, да стои бездеен, вместо да свърши нещо. Когато се налагаше, можеше да изчака, но се питаше каква ли е причината за забавянето сега. Мислеше, че щеше да е по-добре, ако Бремен ги беше изпратил напред, за да открият Коглин и ако се наложи да отидат и в Дарклин Рийч. Чувстваше как времето им се изплъзва.

От залата се появи колона стори, обвити в робите си, със закачулени глави, затворени в себе си и потайни. Те слязоха по стъпалата пред входа и прекосиха улицата към отсрещната сграда, където белите им силуети бавно изчезнаха в сивия сумрак, подобно на призраци в нощта. Кинсън се зачуди на праволинейността им, на странната смесица от отдаденост на работата и пълната им незаинтересованост към света извън тяхното малко селце. Той погледна към Марет, опитвайки се да си я представи като една от тях. Запита се дали все още иска да бъде приета тук. Дали изолацията не би й паснала по-добре? Дали тогава щеше да може да се поддава на повелите на магията си, без да се страхува, че ще я изпусне от контрол? Дали нямаше да се чувства по-малко притеснявана, отколкото в Паранор? Пъзелът на нейния живот бе събудил любопитството му и той усети, че започва да мисли за нея така, както не беше мислил за никой друг.