Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
— Ти каза веднъж, че нейната магия е присъща — размишляваше Кинсън. — От какво ли произтича, че е толкова мощна?
Старецът сви устни.
— От някой друг друид, може би. Или от елф, който носи старата магия във вените си. Някое създание, оцеляло от времето на вълшебния свят. Всеки от тези варианти е възможен. — Той повдигна едната си вежда озадачено. — Чудя се дали самата тя знае отговора.
— А аз се чудя дали би ни го казала, ако го знае — бе отговорът на Кинсън.
До този момент тя почти не бе говорила за това.
Когато Марет се събуди, Бремен вече бе заминал. На Кинсън се падна задачата да й обясни, че не трябва да използва магията си, докато друидът не се завърне и не поговори с нея. Тя прие този декрет просто с кимване. Не каза нищо за случилото се в крепостта, сякаш изцяло бе забравила за него.
Той свърши с яденето и вдигна очи. Тя го гледаше.
— За какво мислиш? — попита.
Той сви рамене и отвърна:
— За онзи, когото трябва да открием. Чудех се защо Бремен го смята за толкова важен.
Тя кимна бавно.
— Коглин.
— Ти знаеш името му?
Марет не отговори, сякаш не го бе чула.
— Може би някой от приятелите ти в Сторлок ще ни помогне.
Очите й станаха напълно безизразни.
— Нямам приятели в Сторлок.
За миг той просто се взираше в нея, без да може да разбере.
— Но нали каза на Бремен…
— Излъгах. — Тя си пое дъх и извърна очи от него. — Излъгах и него, и всички в Паранор преди това. Това бе единственият начин да ме приемат. Отчаяно желаех да се уча при друидите и знаех, че няма да ме допуснат, ако не им дам основателна причина. Затова им казах, че съм се обучавала при сторите. Дадох им и писмени документи в потвърждение на това, всичките фалшиви. Измамих ги съвсем преднамерено. — Тя вдигна очи. — Но сега ми се иска да престана с лъжите и да ти кажа истината.
Мракът около тях вече беше пълен и последните остатъци от дневната светлина избледняваха. Тъмнината обгърна мъжа и момичето и те вече едва се виждаха. Тъй като щяха да прекосят Раб през нощта, Кинсън не си бе направил труда да запали огън. Но сега му се искаше да го бе направил, за да вижда по-добре лицето й.
— Мисля — започна той меко, — че сега е подходящ момент за истината. Но откъде ще разбера дали това, което ще кажеш, е истината, а не просто друга лъжа?
Тя се засмя тъжно.
— Ще разбереш.
Той улови погледа й.
— Лъжите бяха заради магията ти, нали? — предположи Кинсън.
— Доста си схватлив, Кинсън Рейвънлок — отвърна Марет. — Точно затова те харесвам. Да, наложи се да лъжа заради моята магия. Отчаяно търся начин да… — Тя се поколеба в търсене на правилната дума. — …Да се науча да живея със самата себе си. Боря се със собствената си сила от твърде дълго и това все повече ме изтощава и отчайва. Понякога ме спохождаха мисли да посегна на живота си заради онова, което става с мен.
Тя замълча и се загледа в мрака.
— Имам магията, откакто съм се родила. Присъща магия, както казах и на Бремен. Това е самата истина. Никога не съм познавала баща си. Майка ми е умряла при раждането ми. Отгледаха ме чужди хора. Дори и да съм имала роднини, те никога не се появиха. Хората, които ме отгледаха, го сториха по причини, които така и не разбрах. Те бяха сурови и необщителни и не ми казаха много. Мисля, че по някакъв начин са се чувствали задължени, но така и не обясниха защо. Напуснах ги, когато навърших дванадесет и станах чирак на един грънчар. Изпратиха ме в дюкяна му да пренасям и влача материалите, да чистя и да уча занаят, ако искам, но най-вече да правя това, което ми наредят. И тогава имах магията си, разбира се, но както и аз самата, тя още не беше зряла, представляваше само неясно присъствие, което се изявяваше едва-едва. Когато достигнах зрелост, тя разцъфна в мен. Един ден грънчарят се опита да ме удари и аз се защитих съвсем инстинктивно, като я призовах. Едва не го убих. Тогава го напуснах и отидох в пограничните земи, за да намеря място, на което да се установя. Известно време живях във Варфлийт. — Усмивката й се завърна. — Навремето може и пътищата ни да са се пресичали. Или тогава ти вече си бил заминал? Най-вероятно. — Тя сви рамене. — Година по-късно ме нападнаха отново. Този път бяха няколко мъже и не смятаха само да ме бият. Отново призовах магията. И не успях да я овладея. Убих двама от тях. Напуснах Варфлийт и се отправих на изток.