Първият крал на Шанара

Часовете се нижеха и равнините се простираха пред тях като че безкрайни, а от време на време им се струваше, че изобщо не напредват. Кинсън продължаваше да оглежда облачното небе, нащрек за крилати ловци. Но го правеше повече по навик, а не защото очакваше появата им. Бе разбрал от опит, че първо ще ги усети и тогава трябва бързо да се скрие. Ако чакаше да ги забележи, вече щеше да е станало твърде късно.

Спряха веднъж, свити в едно криво дере, обрасло с храсталак, за да отпият от меховете с ейл. Бяха седнали близо един до друг в мрака. Кинсън осъзна, че се чуди какво ли й е било, без семейство и приятели, отшелник заради своята магия, останала бездомна — поради обстоятелствата, а и по собствен избор. Тя е показала кураж в упоритостта си, с това, че не се е предала, когато за нея това е бил най-лесният избор, рече си той. Нито пък е направила компромис със себе си и останалите, когато е решила по кой път да поеме.

Кинсън се зачуди колко ли от всичко това бе усетил Бремен, когато реши да й позволи да тръгне с тях. Зачуди се доколко Марет бе успяла да заблуди стареца. Явно не толкова, колкото си мислеше. Той знаеше от опит, че Бремен може да прозре вътре в човек, сякаш бе направен от стъкло, и да види всички механизми, които го движат. Това бе една от причините, поради които бе останал жив през всичките тези години.

По някое време след полунощ един от черепоносците прекоси пътя им. Зададе се от изток, оттам накъдето се бяха запътили. Това изненада Кинсън, който си бе мислил, че опасността може да дойде единствено от север. Той усети създанието и се хвърли незабавно по очи в един храсталак, като повлече и Марет със себе си. По израза на лицето и личеше, че тя разбира какво става. Кинсън я придърпа по-близо до себе си, надълбоко в укритието им.

— Не поглеждай нагоре — прошепна той. — Дори не мисли за това, което лети над нас. Ще усети и мислите ти.

Те се притиснаха към земята, когато създанието прелетя близо, а страхът ги обля като жега в зноен ден. Кинсън се насили да диша спокойно и да мисли за отминалите дни, за дните, когато беше момче, ловуващо заедно с братята си. Не издаваше нито звук, тялото му бе неподвижно, мускулите отпуснати, очите затворени. Притисната към него, Марет също дишаше равномерно и изобщо не помръдваше. Черепоносецът се завъртя над тях в кръг. Кинсън го усещаше и знаеше колко е близо. Имаше опит от времето, когато бе ходил да разузнава из Северната земя, когато черните ловци дебнеха всяка нощ по пътя му. Бремен го бе научил как да ги избягва, как да оцелее. Чувствата, които чудовищата пораждаха, нямаше как да бъдат избегнати, но трябваше да бъдат изтърпени. Сами по себе си те не можеха да навредят. Марет разбираше това. Тя не помръдваше, нито потрепваше в прегръдката му. Не се опита да се надигне и да избяга от укритието им. Лежеше търпеливо, изпълнена с решителност.