Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Я гледай — прошепна Кръмли. Взираше се в източния хоризонт. — Това какво ли е?
Там личеше бледа ивица от студена светлина.
— Зората — отговорих. Загубил бях надежда, че ще се появи.
Утринният вятър отвя от пясъка следите на Констанс.
По брега се появи Шейпшейд — поглеждаше през рамо и мъкнеше кутии с филми. Там, назад, в същия този миг, киното му се рушеше от гигантски стоманенозъби чудовища, вдигнали се по заповед на предприемачите от морските дълбини.
Като ни видя да стоим с Кръмли пред входната врата на Констанс, той примигна в недоумение, погледна пясъка, после океана. Излишно беше да му обясняваме, лицата ни бяха като вар.
— Тя ще се върне — повтаряше Шейпшейд. — Ще се върне. Констанс не е от тия, дето си отиват. Божичко, иначе с кого ще гледам филмите, с кого? Тя ще се върне — непременно! — Очите му се насълзиха.
Оставихме го да охранява празната крепост и потеглихме към моя дом. По обратния път детектив-лейтенант Кръмли бе обзет от пристъп на ругателства и с най-скверни думи отказа да се вози на проклетия карусел и да разпита фелдмаршал Ервин Ромел или нежното му приятелче, облечено в розови листенца — Нижински36.
— След ден-два, и то — може би. Ако тази откачена старица не доплува от майната си, тогава непременно. Тогава аз ще започна с въпросите. Но сега? Няма да разривам фъшкиите, за да търся коня!
— Яд те е на мене, така ли?
— Да ме е яд ли? Че защо? Яд ме било! Господи, от теб ми се пръска главата. Но да ме е яд? На ти един долар — върви се повози на въртележката.
Пусна ме в движение пред дома ми и избоботи нататък.
Като си влязох, погледнах към старото пиано на Кейл. Чаршафът се бе свлякъл от едрите бели зъби.
— Не се смей! — викнах.
През този следобед се случиха три неща.
Двете бяха прекрасни. Третото — ужасно.
От Мексико пристигна писмо. Вътре имаше снимка на Пег. Беше боядисала очите си със смес от кафяво и зелено мастило, да си ги припомня какви са.
Получих картичка и от Кейл, с марка от Хила Бенд, югозападно Мексико.
„Синко — пишеше ми, — поддържаш ли пианото ми в ред? От време на време изтезавам народа в местната пивница. Този град е пълен с плешиви мъже. Представа нямат какви са късметлии, като се има предвид, че аз съм тук. Вчера подстригах шерифа. Заповяда ми да напусна града в срок от двайсет и четири часа. Утре давам газ към Сидалия. Бъди щастлив. Твой Кейл.“
Погледнах картичката. Отпред имаше снимка на тамошния отровен гущер хила, нашарен по гърба с черно и бяло. Кейл се беше изрисувал нескопосано пред него, сякаш животното бе музикален инструмент, а той свири по черните му клавиши.
Засмях се и тръгнах на север към кея на Санта Моника, вървях и се питах какво бих могъл да кажа на тоя чудак, който водеше двойствен живот над стенещия карусел.
— Фелдмаршал Ромел — изкрещях, — обясни как и защо реши да убиеш Констанс Ратиган?
Но нямаше кой да ме чуе.
Каруселът се въртеше мълчаливо.
Латерната беше включена, ала ролката се беше свършила и краят на лентата припляскваше свободно.
Собственикът на карусела не беше мъртъв в барачката на касата, а бе мъртвопиян. Буден беше, но очевидно не чуваше тишината и не осъзнаваше, че конете препускат под плясъка на дългия език в устата на голямата машина.
Огледах картинката тревожно и тъкмо тръгвах към стълбите, забелязах по пода на конната гонка да се ветреят парченца от накъсан лист.
Изчаках карусела да се завърти още два пъти, хванах се за един месингов прът и скочих горе, залитайки пиянски между прътите.
Хартиени късчета подхвръкваха от течението, извиквано от подскоците на конете и от движението на карусела в безцелния му кръговрат.
На платформата под книжките намерих кабарче. Някой вероятно бе забол съобщението в някое дървено конче. Друг някой го беше намерил, беше го прочел, накъсал го бе и беше побягнал.
Джон Уилкис Хопууд.
Загубих три минути да събирам парченцата с чувството, че усилията ми ще са безплодни като пътешествието на този карусел, сетне скочих долу и се помъчих да ги подредя в едно цяло. Минаха петнайсет минути, докато открия тук някоя ужасна дума, там друга, още по-гадна, трета гибелна дума по-нататък — накрая съчетах смъртоносното послание. Всеки с такъв старчески скелет, скрит в младата му свежа плът, би се сгромолясал под тези удари в слабините.
Не успях да го възстановя цялото. Някои парченца липсваха. Но същността беше, че получателят е стар, грозен мъж. Истински грозен. Сам люби тялото си, защото с лице като неговото, кой ще го иска? Никой, от години насам. Напомняше му се как филмовите студии са го изхвърлили през 1929-а, порицаваха се престореният му немски акцент, предвзетото му ръкомахане, чудатите му любовници — младежи и болнави старици. „Късно нощем из баровете те хулят и ти се присмиват зад гърба, когато си тръгнеш пиян от евтиния джин. А сега причини смърт! Видях те нощес на брега, когато тя влезе да плува и не се завърна. Хората ще те обвинят в убийство. Лека нощ, любими принце!“
36
В. Нижински (1890–1950) — световноизвестен руски балетист, прекъснал кариерата си в 1919 г., защото полудял. Б.пр.