През дебрите на Балкана

— А ако те попита с какво право си позволяваш да го задържаш?

— Нямам ли такова? Той не искаше ли да те убие, ефенди?

— Това би могло да бъде причина, но ти ще си спечелиш враг, който ще иска да ти отмъсти.

— Не се страхувам от него. Той вече ми е враг. Враг е на всички честни хора. Позволи ми да ти помогна. Не е необходимо да се страхуваш за мен. Ако наистина е той, ще го заловим и ще се сбогуваме, без да споменаваме пред него накъде продължаваш пътя си.

— Как се стига оттук до Мадан?

— Ще се придържаш към тази пътека и след половин час си там. Няма как да се заблудиш. Исках да говоря с теб и за копчата, но твоят малък хаджия има, а ти взе тази на исмиланеца. Двете са ви достатъчни. Хайде, ефенди!

Той смушка коня си в знак, че не търпи никакви възражения. Това ме устройваше, защото по този начин на просяка щеше да му бъде попречено да продължи пътя си, без за мен да има някакви последствия.

Не мина много време и ние се приближихме до среднощния конник толкова, че той вече ни чуваше. Забелязахме, че започна да язди по-бързо, за да не можем да го настигнем.

— Бързо след него! — каза ковачът. — Шабан не е добър ездач. Лесно ще го настигнем, ако е той, а не някой друг.

— А ако се отклони от пътя?

— Няма да посмее. Никой не би се осмелил да направи подобно нещо в такава тъмна нощ. Аз също не бих тръгнал, ако не се налагаше да те придружа.

Правилно беше предположил. Конникът забеляза, че сме по-бързи от него. Не смееше да се отклони от пътя и реши, че е по-добре да спре и да ни изчака.

Ковачът препусна напред, а аз останах на такова разстояние след него, че силуетът ми не можеше да бъде различен веднага. Ездачът се бе дръпнал настрани, за да ни пропусне да минем. Ковачът обаче спря до него и поздрави:

— Сабахънъз хаир ола! (Добро утро!)

— Сабахънъз — отвърна другият кратко.

— Нередин гелир ми син? (Откъде идваш?)

— Деридереден. (От Деридере[11].)

Това беше лъжа, защото познах гласа на човека. Беше прося кът.

— Нерейе гидейорсун? (Къде отиваш?)

— Хер йерде хич бир йерде. (Навсякъде и никъде.) Думите му прозвучаха доста сепнато, но не можа да се измъкне с тях, защото ковачът му каза с тон, ясно даващ да се разбере, че няма да се остави да го отклонят от намеренията му:

— Длъжен си да ми кажеш!

— Длъжен ли?

— Да. Познаваш ли ме?

— А ти да не би да ме познаваш?

— Ти си просякът Шабан.

— Аха, а ти?

— Нощта е черна като душата ти. Не можеш да видиш лицето ми. Аз съм Шимин, ковачът от Кошикавак.

— Затова гласът ти ми се струва толкова познат! Продължавай пътя си! Нямам работа с теб!

— Но аз пък имам с теб. Познаваш ли човека, който е с мен?

— Не. Омитайте се!

— Ще го направя, но след като разменя с теб няколко думи, Шабан!

Казвайки това, аз се приближих с жребеца си толкова близо до него, че нямаше как да не ме познае. Конете ни бяха застанали така, че главата на единия се намираше до опашката на другия.

— По дяволите! Чужденецът! — извика той.