Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— М-да — обадих се най-сетне аз, — големи номера са ставали из вашия край, при това страшнички. На всяка крачка животът тук е хвърлял къчове като необяздена кобила.
— А! — спомних си аз. — Не знаете ли защо германците в Кладно са разстреляли Уладак Висоцки, братовчеда на нашия кочияш?
— Много тъмна, съвсем заплетена работа — каза Ригор Шаблика. — Никой не знае. Очевидно германците са изгорили архивите си или са ги скрили.
— А каква е тази история с изпълнението на смъртната присъда на Крищоф Висоцки от поляците през 1939 година?
— И това е съвсем неясна история. Разправят, че убил провокатор. Но тогава малцина се интересували от това. Бе надвиснала война. Дали няма да се намери нещо в Минск? Или във Вилнюс? Защото в Кладно съдебните архиви изгоряха… Ох!… Знаеш ли какво ми хрумна? Трябва някак да се разплете тази работа. Да се намерят хора, свидетели, щом архиви няма. Може би ще помогнат да се избистрят нашите олшански тайни.
— Как?
— А ти знаеш ли кой е трябвало да изпълни присъдата на Крищоф и другите десетима?… Оберщурмфюрер Щофхен и подчиненият му шарфюрер Линц.
— Какво от това?
— Но нали тези два типа са участвували в акцията при избиването на онези смъртници в Олшанка. Щофхен бил един от ръководителите на разстрела до бента, а Линц ръководел охраната.
Тъкмо минавахме край къщата на Ганчаронак и съзряхме в отворения прозорец между две саксии с обечки неговата мутра, издълбана от ситни бръчки.
— Хей, приятели — обади се счетоводителят, — тъй и тъй минавате оттук, защо не влезете?
Без сам да зная защо, свърнах към вратата му. Другите без особено желание ме последваха.
Къщата бе най-обикновена. Голяма стая, едновременно гостна и столова, когато има гости. Диван, над него килимче с елени и замъци, бюфет, маса и столове. Ганчаронак ни въведе в кухнята.
От другите кухни се различаваше по газовата печка и по газовата бутилка, а също и по полицата, на която бяха наредени съвсем странни и ненужни в домакинството вещи. Така да се каже, полицата бе „за украса“. Там имаше стар чайник самовар за приготвяне на медовина с билки, очевидно отдавна не калайдисан и затова неизползваем, стари халби за бира (дръжката на едната изобразяваше дявол), разни гърненца, някои от тях двойни, делви и делвички за мляко.
И нещо съвсем странно — едно много, много старо чукало за хаванче. Може би дори за аптекарско хаванче. То не само бе разширено в двата края, но и в средата (за удобство при бъркане на гъста отвара от билки). Чукалото съвсем сигурно бе на повече от триста години.
— Колко старинна вещ — казах аз.
През това време Ганчаронак наля от една дамаджана някаква течност в едно гърне, сетне напълни чашите от него.
— Заповядайте. Медовината ми е пивка.
Сръбнах и едва не се задавих.
— О, Тодар Игнатавич — едва си пое дъх Шаблика. — Това всеки ден ли го пиете?…
— Да, викат ми попивкото — усмихна се счетоводителят, — но не вярвайте в това. Само си жабуркам устата за дезинфекция.
„Лъже“ — помислих си аз.
А Ганчаронак с обичайната си язвителна кротост (човек инстинктивно не вярва в подобно съчетание) добави:
— Водка не пиеше, бира не обичаше, затова не се издигна.
— Май има нещо вярно — обади се и Змагител. — Влизам веднъж в ресторанта в Навагрудка. По някое време влиза и Ганчаронак. Дошъл по работа като мен. Не ме забеляза. Седна на масата, даде си поръчката на сервитьорката, а накрая рече: „И десет грама водка.“ Тя се ококори: „Какво?“ А той? „Само колкото да намирисвам, пък глупостите си ги върша и без водка.“
Всички се засмяха. Ганчаронак, както ми се стори, доста престорено, неестествено.
Щом усетих, че темата на разговора, кой знае защо, му е неприятна, отново заговорих за чукалото:
— Защо не го дадете на музея?
Внезапно той за миг побесня, макар че много бързо се овладя:
— Стига вече с това чукало! Че еди-ин, че вто-ри. Може и да го дам на музея, но нито на вас, нито на него ще го дам.
— На кого? — Кой знае защо, реших да блъфирам. — На Олшански? Или на Висоцки?
Дали ми се стори само, или наистина бе така, но той се смути:
— Висоцки току ме яде…
„Пак Висоцки — помислих си аз, — навсякъде Висоцки.“
Но Ганчаронак само махна с ръка:
— Висоцки… Дай го, та дай го, нямаш хаванче, а аз имам.