Хроника на птицата с пружина

ляме на място, после да ви погребем или да ви изгорим и да хвърлим праха в река Халха. Какво по-лесно! Не сте ли съгласен? — той впи очи в мен. Продължавах да се правя, че не разбирам. — Вероятно не знаете руски. Само си губя времето да ви обяснявам. Ами да. Все едно си говоря сам. Затова ме чуйте. Все пак имам добри новини за вас. Реших да не ви убивам. Възприемете го като малка проява на покаяние, задето въпреки желанието си убих вашия приятел — оказа се безпредметно. Днес всички се нагледахме на смърт. Едно убийство на ден е повече от достатъчно. И така, няма да ви убия. Вместо това ще ви дам шанс да оцелеете. Ако имате късмет, може да се измъкнете жив. Вероятността, разбира се, е твърде малка. Дори почти никаква. Но все пак има някаква вероятност. Във всеки случай си е за предпочитане пред това да те одерат жив. Нали?“ Руснакът вдигна ръка и повика монголския офицер. Той тъкмо беше измил много старателно ножа с вода от манерката и сега го остреше о един камък. Войниците бяха опънали на земята парчетата от кожата на Ямамото и застанали до тях, обсъждаха нещо. Очевидно обменяха мнения за тънкостите в техниката на дране. Монголският офицер прибра ножа в калъфа, пъхна го в джоба на униформата си и чак тогава дойде при нас. Гледа ме известно време в лицето, сетне се извърна към своя колега — другия офицер. Руснакът му каза няколко изречения на монголски, мъжът кимна безизразно. Един от войниците докара два коня. „Сега се връщаме в Улан Батор — обясни ми руснакът. — Неприятно ми е, че се прибирам с празни ръце, но какво да се прави! Ту печелиш, ту губиш. Надявам се до довечера да си възвърна апетита, но се съмнявам.“ Яхнаха конете и препуснаха. Самолетът излетя, превърна се в сребърна прашинка в небето на запад, после изчезна, оставяйки ме сам с монголските войници и конете им. Те ме качиха на един от конете и ме завързаха за седлото. Сетне потеглихме в нишка на север. Войникът точно пред мен си тананикаше съвсем тихо някаква монотонна мелодия. С изключение на нея не се чуваше нищо освен сухия звук на конски копита о пясъка. Нямах представа къде ме водят и какво смятат да правят с мен. Единственото, което знаех, е, че не им трябвам и нямам никаква стойност за тях. Повтарях си отново и отново наум думите на руския офицер. Той бе казал, че няма да ме убие. Че нямало да ме убива, но че почти нямало вероятност да оцелея. Какво ли означаваше това? Бе прекалено мъгляв, за да го разтълкувам по някакъв конкретен начин. Дали нямаше да ме използват в някаква ужасна игра? Едва ли щяха да ме пуснат току-така, очевидно смятаха да се позабавляват със страховития си план. Но поне не ме убиха. Поне не ме одраха жив като Ямамото. Накрая сигурно нямаше да ми се размине и те щяха да ме убият, но поне нямаше да е по този начин. Сега-засега бях жив, още дишах. И ако руският офицер ми беше казал истината, нямаше да ме убият веднага. Колкото повече време ме делеше от смъртта, толкова по̀ имаше вероятност да се спася. Тя бе съвсем мъничка, но единственото, което ми оставаше, бе да се вкопча в нея. Сетне най-неочаквано в ума ми изникнаха думите на ефрейтор Хонда; странното му предсказание, че няма да умра на континента. Дори докато седях, вързан на седлото, и пустинното слънце пърлеше кожата по голия ми гръб, аз постоянно се наслаждавах на всяка сричка, изречена от ефрейтора. Припомнях си за кой ли път изражението му, интонацията, звученето на всяка дума. И реших да му вярвам с цялото си сърце. Не, не, нямаше да легна и да умра на това място! Щях да се измъкна жив! Отново щях да ходя по родна земя! Още два часа, дори повече продължихме на север и спряхме при молитвена могила на ламите. Тези струпани камъни, наричани „обоо“, служат и за божества закрилници на пътешествениците, и за ценни жалони в пустинята. Тук мъжете слязоха от конете и ме развързаха. Като ме крепяха, двама от тях ме отведоха малко встрани. Реших, че точно на това място ще ме убият. В пръстта беше изкопан кладенец с около метър висока каменна стена. Накараха ме да коленича до него, хванаха ме отзад за врата и ме принудиха да погледна вътре. Мракът беше толкова непрогледен, че не видях нищо. Сержантът с ботушите намери камък колкото пестник и го пусна в кладенеца. След малко се чу сух звук — камъкът беше паднал върху пясък. Значи вътре нямаше вода, кладенецът очевидно бе пресъхнал отдавна, защото подземната вода се е отклонила. Ако се съди от времето, за което камъкът бе паднал на дъното, кладенецът си беше доста дълбок. Сержантът ме погледна, ухилен до уши. После извади от кожения кобур на колана си голям автоматичен пистолет. Дръпна предпазителя и патронът щракна в гнездото. Допря дулото до главата ми. Държа го дълго така, но не натисна спусъка. След това свали бавно оръжието, вдигна лява ръка и посочи към кладенеца. Аз прокарах език по спечените си устни и погледнах пистолета в юмрука му. Сержантът всъщност се опитваше да ми каже, че можех да избирам между две съдби. Той да ме застреля на място, аз да умра и всичко да приключи. Или да скоча в кладенеца. Той беше дълбок и ако паднех лошо, можеше пак да загина. В противен случай щях да издъхна бавно на дъното на тъмната дупка. Най-накрая проумях, че точно това е шансът, за който ми бе говорил руснакът. Монголският сержант посочи часовника, който беше взел от Ямамото, и вдигна пет пръста. Даваше ми пет секунди, през които да реша. Когато сви и третия си пръст, прехвърлих крак през стената на кладенеца и скочих вътре. Нямах друг избор. Надявах се да се хвана за стената и да сляза долу, ала сержантът не ми даде такава възможност. Ръцете ми се плъзнаха и аз западах надолу. Докато стигна дъното, сякаш мина много време. Сигурно съм летял само няколко секунди, но наистина си спомням, че докато се носех надолу, успях да си помисля за много неща. Помислих си за родния град, който беше толкова далеч. Помислих си за момичето, с което бях спал само веднъж, преди да ме мобилизират. Помислих си за майка си и баща си. Спомням си, почувствах се благодарен, че имам по-малка сестра, а не брат дори и да загинех, родителите ми щяха да имат нея и да не се притесняват, че ще я вземат в армията. Помислих си за оризовите сладки, увити в дъбови листа. После се свлякох върху сухата пръст и за миг съм изгубил съзнание. Имах чувството, че въздухът вътре в мен е избухнал и е излязъл през стените на тялото ми. Тупнах на дъното на кладенеца като чувал с пясък. Струва ми се, че след удара съм бил в несвяст наистина само миг. Когато дойдох на себе си, усетих как върху мен се стича течност. Отпърво си помислих, че е дъжд, но грешах. Беше пикоч. Монголските войници пикаеха върху мен, докато лежах на дъното на кладенеца. Погледнах и ги видях очертани на фона на светлината далеч горе — редуваха се и пикаеха един по един в кръглата дупка. Гледката беше ужасно нереална, наподобяваше халюцинация, предизвикана от наркотик. Но си беше истина. Аз наистина бях на дъното на кладенеца и те ме поливаха с истинска пикоч. След като се изредиха, някой ме освети с фенер. Чух ги, че се смеят. После изчезнаха от отвора на дупката. След това всичко потъна в дълбока тишина. Реших, че е най-добре известно време да лежа по лице и да почакам, за да видя дали ще се върнат. Но минаха двайсет, а после и трийсет минути (доколкото можех да преценя без часовник), а тях ги нямаше и нямаше. Явно си бяха тръгнали и ме бяха оставили. Бяха ме зарязали на дъното на кладенец насред пустинята. След като разбрах, че няма да се появят отново, реших да проверя дали не съм ранен. В тъмното не беше никак лесно. Не виждах собственото си тяло. Не можех да преценя в какво състояние е. Можех да се осланям не на очите си, а единствено на възприятията, ала не знаех кои от възприятията ми са точни в мрака. Струваше ми се, че се заблуждавам, че се мамя. Усещането беше много странно. Малко по малко обаче с голямо внимание към подробностите започнах да осъзнавам в какво положение се намирам. Първото, което разбрах, бе, че съм извадил страхотен късмет. Дъното на кладенеца беше сравнително меко, покрито с пясък. В противен случай след падането от такава височина щях да съм натрошил всяка костица в тялото си. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се раздвижа. Първо размърдах пръсти. Те откликнаха, макар и вяло. После се постарах да се надигна и да седна на пръстеното дъно, ала не успях. Тялото ми сякаш бе станало съвсем безчувствено. Бях в пълно съзнание, но явно връзката между съзнание и тяло се късаше някъде. Дори и да решех с ума си да направя нещо, той не успяваше да предаде мисълта на мускулите. Отказах се и известно време лежах неподвижно в мрака. Нямам представа колко дълго не съм се помръдвал. Но лека-полека възприятията ми започнаха да се връщат. А заедно с тях съвсем естествено се върна и усещането за болка. За силна болка. Кракът ми почти със сигурност беше счупен. И рамото ми явно беше изместено или, ако не бях извадил късмет, бе счупено. Продължих да лежа, без да се помръдвам, и да търпя болката. Не съм усетил кога, но по бузите ми бяха започнали да се стичат сълзи — сълзи от болка и още повече от отчаяние. Съмнявам се, че някога ще разберете какво е това: пълната самота, усещането за отчаяние, чувството, че си изоставен в дълбок кладенец насред пустинята накрай света, чувството, че трябва да понасяш в непрогледния мрак такава силна болка. Стигнах дотам да съжалявам, че монголският сержант просто не ми е теглил куршума и не е сложил край на всичко това. Ак