Хроника на птицата с пружина

�съка. След това свали бавно оръжието, вдигна лява ръка и посочи към кладенеца. Аз прокарах език по спечените си устни и погледнах пистолета в юмрука му. Сержантът всъщност се опитваше да ми каже, че можех да избирам между две съдби. Той да ме застреля на място, аз да умра и всичко да приключи. Или да скоча в кладенеца. Той беше дълбок и ако паднех лошо, можеше пак да загина. В противен случай щях да издъхна бавно на дъното на тъмната дупка. Най-накрая проумях, че точно това е шансът, за който ми бе говорил руснакът. Монголският сержант посочи часовника, който беше взел от Ямамото, и вдигна пет пръста. Даваше ми пет секунди, през които да реша. Когато сви и третия си пръст, прехвърлих крак през стената на кладенеца и скочих вътре. Нямах друг избор. Надявах се да се хвана за стената и да сляза долу, ала сержантът не ми даде такава възможност. Ръцете ми се плъзнаха и аз западах надолу. Докато стигна дъното, сякаш мина много време. Сигурно съм летял само няколко секунди, но наистина си спомням, че докато се носех надолу, успях да си помисля за много неща. Помислих си за родния град, който беше толкова далеч. Помислих си за момичето, с което бях спал само веднъж, преди да ме мобилизират. Помислих си за майка си и баща си. Спомням си, почувствах се благодарен, че имам по-малка сестра, а не брат дори и да загинех, родителите ми щяха да имат нея и да не се притесняват, че ще я вземат в армията. Помислих си за оризовите сладки, увити в дъбови листа. После се свлякох върху сухата пръст и за миг съм изгубил съзнание. Имах чувството, че въздухът вътре в мен е избухнал и е излязъл през стените на тялото ми. Тупнах на дъното на кладенеца като чувал с пясък. Струва ми се, че след удара съм бил в несвяст наистина само миг. Когато дойдох на себе си, усетих как върху мен се стича течност. Отпърво си помислих, че е дъжд, но грешах. Беше пикоч. Монголските войници пикаеха върху мен, докато лежах на дъното на кладенеца. Погледнах и ги видях очертани на фона на светлината далеч горе — редуваха се и пикаеха един по един в кръглата дупка. Гледката беше ужасно нереална, наподобяваше халюцинация, предизвикана от наркотик. Но си беше истина. Аз наистина бях на дъното на кладенеца и те ме поливаха с истинска пикоч. След като се изредиха, някой ме освети с фенер. Чух ги, че се смеят. После изчезнаха от отвора на дупката. След това всичко потъна в дълбока тишина. Реших, че е най-добре известно време да лежа по лице и да почакам, за да видя дали ще се върнат. Но минаха двайсет, а после и трийсет минути (доколкото можех да преценя без часовник), а тях ги нямаше и нямаше. Явно си бяха тръгнали и ме бяха оставили. Бяха ме зарязали на дъното на кладенец насред пустинята. След като разбрах, че няма да се появят отново, реших да проверя дали не съм ранен. В тъмното не беше никак лесно. Не виждах собственото си тяло. Не можех да преценя в какво състояние е. Можех да се осланям не на очите си, а единствено на възприятията, ала не знаех кои от възприятията ми са точни в мрака. Струваше ми се, че се заблуждавам, че се мамя. Усещането беше много странно. Малко по малко обаче с голямо внимание към подробностите започнах да осъзнавам в какво положение се намирам. Първото, което разбрах, бе, че съм извадил страхотен късмет. Дъното на кладенеца беше сравнително меко, покрито с пясък. В противен случай след падането от такава височина щях да съм натрошил всяка костица в тялото си. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се раздвижа. Първо размърдах пръсти. Те откликнаха, макар и вяло. После се постарах да се надигна и да седна на пръстеното дъно, ала не успях. Тялото ми сякаш бе станало съвсем безчувствено. Бях в пълно съзнание, но явно връзката между съзнание и тяло се късаше някъде. Дори и да решех с ума си да направя нещо, той не успяваше да предаде мисълта на мускулите. Отказах се и известно време лежах неподвижно в мрака. Нямам представа колко дълго не съм се помръдвал. Но лека-полека възприятията ми започнаха да се връщат. А заедно с тях съвсем естествено се върна и усещането за болка. За силна болка. Кракът ми почти със сигурност беше счупен. И рамото ми явно беше изместено или, ако не бях извадил късмет, бе счупено. Продължих да лежа, без да се помръдвам, и да търпя болката. Не съм усетил кога, но по бузите ми бяха започнали да се стичат сълзи — сълзи от болка и още повече от отчаяние. Съмнявам се, че някога ще разберете какво е това: пълната самота, усещането за отчаяние, чувството, че си изоставен в дълбок кладенец насред пустинята накрай света, чувството, че трябва да понасяш в непрогледния мрак такава силна болка. Стигнах дотам да съжалявам, че монголският сержант просто не ми е теглил куршума и не е сложил край на всичко това. Ако бях загинал по този начин, поне монголците щяха да знаят за смъртта ми. А ако издъхнех тук, щях да си отида в пълна самота и смъртта — безмълвната ми смърт — нямаше да интересува никого. От време на време чувах вятъра. Повявайки по повърхността на земята, той издаваше в отвора на кладенеца зловещ звук — като стенания на разплакана жена в някакъв далечен свят. Онзи и този свят бяха съединени от тесен процеп, през който гласът на жената достигаше до мен, макар и рядко, на неравни промеждутъци. Бях оставен сам-самичък в гробовното мълчание и непрогледния мрак. Стиснал зъби, за да понеса болката, се пресегнах да докосна пръстения под около мен. Дъното на кладенеца беше равно. Кладенецът не беше много широк, може би метър и петдесет-шейсет. Докато прокарвах ръка по пръстта, внезапно напипах някакъв твърд остър предмет. От уплаха се дръпнах инстинктивно, после обаче пак се пресегнах бавно и внимателно към нещото. Пръстите ми и този път напипаха острия предмет. В началото помислих, че е клон, не след дълго обаче си дадох сметка, че съм докоснал кости. Не човешки, а на малко животно, бяха разпилени или от падането, или от времето. На дъното на кладенеца нямаше нищо освен тези кости и пясък, ситен и сух. Сетне прокарах длан по стените на кладенеца. Той явно беше иззидан от тънки плоски камъни. Колкото и горещо да ставаше през деня в пустинята, горещината не проникваше в този подземен свят. Камъните бяха студени. Прокарах ръка по стената, за да проверя какви са пролуките между камъните. Ако можех да закрепя крака си между тях, щях да се покатеря на повърхността. Но пролуките бяха прекалено тесни, а и аз бях ни жив, ни умрял, направо беше невъзможно да се изкача. С огромно усилие се дотътрих до стената, седнах и се облегнах на нея. От всяко движение кракът и рамото ми туптяха, сякаш в тях бяха забити стотици губерки. После известно време имах чувството, че тялото ми всеки момент ще се разпадне. Пипнах се по рамото и усетих, че то пламти и се е подуло.