Хроника на птицата с пружина

Не знам колко време е минало след това. В един момент обаче се случи нещо, което не си и бях представял. Слънчева светлина блесна като откровение през отвора на кладенеца. В онзи миг видях всичко около себе си. Кладенецът се изпълни с ярка светлина. С порой от светлина. Беше толкова ослепителна, че чак започнах да се задушавам и не можех да дишам. Мракът и студът внезапно бяха пометени и голото ми тяло беше обгърнато от топла мека слънчева светлина. Дори болката, която усещах, сякаш бе благословена от светлината на слънцето, озарило белите кости на животинчето до мен. Сега тези кости, които биха могли да бъдат предзнаменование за тъжната ми участ, приличаха по-скоро на спътник, който ми вдъхва утеха. Виждах каменните стени, които ме заобикаляха. Докато стоях в светлината, забравих за страха, болката и отчаянието. Седях изумен и вцепенен в ослепителната светлина. После тя изчезна точно толкова внезапно, както се беше появила. Всичко отново потъна в непрогледен мрак. Целият промеждутък бе изключително къс. По часовник вероятно е продължил десетина, най-много петнайсет секунди. Според начина, по който падаше, това безспорно беше цялата слънчева светлина, която успяваше да проникне за ден чак долу на дъното на изкопа. Потокът слънчева светлина помръкна още преди да бях осъзнал какво става. След това се озовах в още по-непрогледен мрак от преди. Направо не можех да се помръдна. Нямах вода, нямах храна, нямах дреха върху гърба си. Дългият следобед свърши, спусна се нощта, температурата падна. Почти не ме ловеше сън. Тялото ми бленуваше да поспи, ала студът ме бодеше с хиляди осилчета по кожата. Имах чувството, че сърцевината на живота ми се вкочанява и малко по малко умира. Виждах над себе си звезди, застинали по небето. Ужасяващо много звезди. Извърнах очи към тях и загледах как пъплят бавно. От движението им се уверих, че времето продължава да си тече. Поспах малко, събудих се от студа и болката, пак поспах, пак се събудих. Накрая дойде и утрото. Острите карфици на звездите започнаха да гаснат постепенно и да изчезват от отвора на кладенеца. Но дори и след като се пукна зората, те не изчезнаха напълно. Избледняха дотолкова, че почти не се забелязваха, но продължиха да мъждукат. За да утоля малко жаждата, започнах да лижа сутрешната роса, полепнала по каменната стена. Количеството влага беше съвсем оскъдно, разбира се, за мен обаче тя имаше вкуса на прещедър небесен дар. Мина ми през ума, че цял ден съм карал без храна и вода. Въпреки това не усещах глад. Продължих да седя на дъното на дупката. Това бе единственото, което можех да направя. Не можех дори да мисля, толкова силни бяха самотата и отчаянието ми. Седях и не правех нищо, не мислех за нищо. Подсъзнателно обаче чаках онзи лъч светлина, онзи ослепителен порой слънчева светлина, който всеки ден в продължение на няколко мига се изливаше право на дъното на кладенеца. Това сигурно беше явление, което се случваше някъде около пладне, когато слънцето се намираше в най-високата точка на небето и светлината му падаше под прав ъгъл спрямо повърхността на земята. Чаках идването на светлината и нищо друго. Не можех да чакам нищо освен нея. Стори ми се, че е минало много време. Задремал съм. После усетих присъствието на нещо и когато се събудих, светлината вече беше вътре. Видях, че отново съм обгърнат от тази всепроникваща светлина. Неволно разперих ръце и посрещнах с дланите си слънцето. Този път усещането бе далеч по-силно, отколкото първия път. И продължи далеч по-дълго. Поне на мен ми се стори така. В светлината ми потекоха сълзи. Имах чувството, че всичките ми телесни течности ще се превърнат в сълзи и ще рукнат от очите ми, че самото ми тяло ще се стопи. Ако това можеше да стане в блаженството на прелестната светлина, нямаше да ме е страх дори от смъртта. Всъщност ми се искаше да умра. Изпитвах прекрасното чувство на цялост, всепоглъщащото усещане за единение. Да, точно така: истинският смисъл на живота беше заложен в тази светлина, колкото и кратко да светеше тя, и аз почувствах, че трябва да умра веднага. Но още преди да се случи каквото и да било, светлината, разбира се, помръкна. А аз продължавах да седя на дъното на окаяния кладенец. Мракът и студът отново се вкопчиха в мен, сякаш да ме уверят, че светлина не е съществувала никога. Дълго седях сгушен с обляно в сълзи лице. Сякаш смазан от някаква огромна сила, не бях в състояние да сторя нищо, дори да мисля, не бях в състояние да усетя даже физическото си съществуване. Бях изсъхнала обвивка, празна шушулка. Но точно тогава в празното пространство на съзнанието ми отново се върна пророчеството на ефрейтор Хонда: няма да умра на континента. Сега, след като светлината бе дошла и си беше отишла, установих, че вярвам в пророчеството. Сега вече можех да вярвам, защото не бях умрял на това място по времето, когато е трябвало да умра. Не че не исках — не можех да умра. Разбирате ли какво ви казвам, господин Окада? Небесната благодат нямаше да ме споходи.