Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Защо ме нарече така, Саймън? В трапезарията.
Край с дързостта.
— Това ми изглеждаше най-правилното. Все пак е и истина. Двамата с баща ти бяхте с мен по време на всички изпитания.
— Разбирам.
Ръката й се намираше близо до неговата. Беше го забелязал и преди, но предпочиташе да не му обръща внимание и нарочно се мъчеше да не се отдръпва от нея, сякаш се страхува от възможен допир. Пръстите му бяха отпуснати. Налагаше им да стоят така. И макар едно движение, съвсем неволно, да бе достатъчно да сложи ръка върху нейната, той се погрижи да поддържа между тях достатъчно дискретни и абсолютно лицемерни десетина сантиметра от красивата дамаска.
Когато дойде, жестът бе от нейна страна. Тя го докосна леко по ръката — невинен допир, който срути бариерите му. Това движение не означаваше нищо, а обещаваше още по-малко. Сейнт Джеймс го знаеше твърде добре. Въпреки това, пръстите му хванаха нейните и ги задържаха.
— Наистина бих искала да зная защо го каза — повтори тя.
Нямаше смисъл. Това нямаше да ги доведе доникъде. Или още по-лошо, можеше да ги доведе до пристъп на необуздана мъка, с която той предпочиташе да не се сблъсква.
— Саймън…
— Как мога да ти отговоря? Какво да кажа, без да накарам и двама ни да се чувстваме окаяно и да предизвикам втора кавга? Не искам това. Не смятам, че и ти го искаш.
Каза си, че ще се придържа към всички решения, които е взел по отношение на Дебора. „Тя е сгодена — помисли си. — Любовта и честта я свързват с друг. Ще трябва да се утеша с това, че след време отново ще можем да бъдем приятели, както в миналото, и всеки ще се радва на присъствието на другия, без да иска нищо повече.“ В съзнанието му се надигнаха дузина лъжи за това кое е правилно и възможно в тяхното положение; за дълга, отговорността, ангажиментите и любовта; за основите на етиката и морала, които държаха здраво всекиго от тях. И все пак искаше да говори, защото всичко друго — дори гневът и рискът от отчуждаване — бе по-добро от празнотата.
Внезапен смут на вратата на дневната изключи възможността за по-нататъшен разговор. Ходж говореше тревожно нещо на лейди Ашъртън, а Нанси Камбри го дърпаше за ръкава, сякаш искаше да го изведе в коридора. Линли отиде при тях. Сейнт Джеймс направи същото. Във възцарилата се тишина се извиси гласът на Нанси:
— Не можете! Не сега!
— Какво има? — попита Линли.
— Инспектор Боскоуън, милорд — отговори ниско Ходж. — Долу в салона е. Иска да говори с Джон Пенелин.
Само част от казаното се оказа вярно, защото, докато говореше, Боскоуън влезе през вратата на дневната, сякаш очакваше неприятности. Той огледа извинително групата и очите му се спряха на Джон Пенелин. Беше очевидно, че неприятно задължение го е принудило да прекъсне приема.
В стаята настана абсолютна тишина. Джон Пенелин тръгна към тях, като пътьом подаде брендито си на доктор Тренъроу.
— Едуард — каза той на Боскоуън и му кимна. Нанси изчезна в коридора, седна на шкафчето за обувки и започна да наблюдава сцената оттам. — Може би трябва да отидем в кабинета ми.
— Няма нужда, Джон — рече Боскоуън. — Съжалявам.
Значението зад това извинение беше очевидно. Боскоуън никога нямаше да дойде в Хауенстоу по такъв начин, ако не беше сигурен, че е намерил своя извършител.
— Арестувате ли ме? — Пенелин зададе въпроса едновременно примирено и — странно — без паника, сякаш през цялото време се бе подготвял за това.
Боскоуън се огледа. Очите на всички бяха насочени към малката група.
— Оттук, моля — рече той и излезе в коридора.
Пенелин, Сейнт Джеймс и Линли го последваха. До стълбите чакаше още един цивилен полицай. Беше набит, с фигура на боксьор, и ги наблюдаваше нащрек, със скръстени на гърдите ръце и свити юмруци.
Боскоуън застана с лице към Пенелин и с гръб към полицая. Със следващите си думи прекоси границата, която разделяше полицая от цивилния, като наруши правила и разпоредби. Но не изглеждаше притеснен от това, тъй като думите му произлизаха по-скоро от приятелството, отколкото от дълга.