Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Да лови пеперуди — добавих.
Той се усмихна, отпусна се назад в стола си и протегна крака.
— Седнете — каза той. — Аз сам улових този рядък екземпляр в едно чудесно утро. И изпитах голямо вълнение. Вие не знаете какво значи за колекционера да се сдобие с такъв рядък екземпляр. Не можете да знаете.
Аз се усмихнах, настанил се удобно в един люлеещ се стол. Струваше ми се, че естественикът гледа някъде далеч, отвъд стената, в която бе устремил поглед. Разказваше как една нощ при него се явил вестоносец от „бедния Мохамед“, който го викал в своята „резиденция“, както я нарече Щайн, намираща се на девет-десет мили от дома му; пътят за там минавал по една конска пътека, която прорязвала разработена равнина, изпъстрена тук-таме с малки горички. Рано сутринта той потеглил от укрепения си дом, като преди това прегърнал и целунал малката Ема и оставил за заместник „принцесата“, своята жена. Разказа ми как тя го изпратила чак до пътната врата; вървяла, сложила ръка на шията на коня; била облечена с бяла куртка, със златни фуркети в косата, а през лявото й рамо имало кафяв кожен ремък с револвер.
— Тя ми говори, както говорят всички жени — каза Щайн, — молеше ме да бъда предпазлив и да се върна преди мръкнало, притесняваше се, че трябва да пътувам сам. Имаше война и да се пътува бе опасно; моите хора слагаха на къщата капаци, които куршумите да не могат да пробият, и зареждаха пушките си, а тя ме молеше да не се боя за нея — щяла да успее да защити дома до моето завръщане от всеки неприятел. Посмях се от радост. Приятно ми беше да я гледам такава смела, млада и силна. Тогава аз също бях млад. На вратата тя хвана ръката ми, стисна я и тръгна назад. Спрях коня и почаках да щракнат резетата на вратата. По онова време в околността върлуваше със своята банда един мой голям враг — човек от знатен род, страшен негодник. Изминах с коня в лек галоп четири-пет мили; през нощта бе паднал дъжд, но сега мъглата се бе разпръснала и ликът на земята беше ясен; тя се простираше пред мен усмихната, свежа и невинна като малко дете. Изведнъж отекна залп — стори ми се, че прозвучаха най-малко двайсет изстрела. Пропищяха куршуми и шапката ми падна на тила. Това беше, разбирате ли, малка хитрост. Те бяха принудили моя беден Мохамед да ме повика, а сетне ми бяха устроили засада. За миг разбрах това и си помислих: „Трябва и аз да постъпя хитро.“ Понито ми запръхтя, подскочи и спря, а аз бавно изпълзях напред, заровил глава в гривата му. Понито тръгна ходом, а аз с едно око зърнах над врата му слабо облаче дим пред бамбуковата горичка вляво от мен. „Аха, приятели мои — помислих си, — защо побързахте да стреляте? Вашата работа още не е gelunden73. О не!“ С дясната си ръка тихичко измъкнах револвера. В края на краищата тези негодници бяха само седмина. Те излязоха от тревата и като запретнаха полите на саронгите си, затичаха към мен, размахали над главите си копия. Тичаха и крещяха, че трябва да хванат коня, тъй като аз съм мъртъв. Изчаках да дойдат колкото оттук до вратата и гръмнах три пъти — и трите куршума попаднаха в целта. Още веднъж гръмнах, прицелих се в гърба на един човек, но не улучих; той беше вече доста далеч. Тогава седнах на седлото — бях съвсем сам, ясният лик на земята ми се усмихваше, а край мен се търкаляха труповете на трима от нападателите. Един от тях лежеше свит на кълбо като куче; друг се беше проснал по гръб, с ръка върху очите, сякаш се пазеше от слънцето; а третият съвсем бавно сви крака си, после конвулсивно го изпъна отново. Като седях на коня, го наблюдавах много внимателно, но той повече не помръдна — bleib ganz ruhig — застина неподвижен. И докато се вглеждах в лицето му, за да открия някакви признаци на живот, една лека сянка пробяга по челото му. Това беше сянката на тази пеперуда. Погледнете формата на крилото. Тези пеперуди летят високо и стремително разсичат въздуха. Вдигнах очи и я видях как се отдалечаваше от мене. Помислих си — възможно ли е това? И после се скри от погледа ми. Слязох от седлото и съвсем бавно тръгнах напред, като водех след себе си коня и стисках в ръка револвера. Хвърлях бързи погледи надясно, наляво, нагоре, надолу, навсякъде! Най-сетне я открих — бе кацнала на една купчина пръст на около десет стъпки от мен. Сърцето ми се разтуптя. Пуснах коня и като държах в едната си ръка револвера, с другата смъкнах от главата си меката филцова шапка. Хоп! Хванах я! Когато се изправих на крака, треперех от вълнение като лист. А когато разтворих тези великолепни крила и видях с какъв рядък екземпляр се бях сдобил, главата ми се замая и краката ми се подкосиха, та трябваше да приседна на земята. Събирайки колекция за един професор, аз страстно желаех да имам такъв екземпляр. Предприемах дълги пътешествия и се подлагах на големи лишения; мечтаех за такава пеперуда и в сънищата си; и ето че сега най-неочаквано я държах в ръката си — тя беше моя! Както се изразяват поетите (той каза „боетите“):
73
Свършила, завършена (нем.). Б.пр.