Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Ach so75 — измърмори ученият и усмихнатото му лице стана сериозно. После, като ме погледна за миг, бавно каза: — Е, какво, аз също съм човек.

Виждате какъв беше той; умееше така великодушно да ободрява хората, че всеки свестен човек почваше да се колебае на границата на признанието. Но въпреки че се колебаех, това не продължи дълго.

Щайн седеше, преметнал крак върху крак, и ме слушаше. От време на време главата му съвсем се изгубваше в огромен облак дим и от този дим сякаш се изтръгваше съчувствено мърморене. Когато завърших, той протегна крака, остави лулата и се наведе енергично към мен, облегнат с лакти на дръжките на креслото и допрял върховете на пръстите си.

— Разбирам прекрасно. Той е романтик.

Щайн определи диагнозата, за която го бях помолил, и отначало бях поразен от това просто определение. Нашият разговор наистина приличаше на медицинска консултация — Щайн с учения си вид, седнал в креслото пред бюрото си, и аз, загрижен, в друго кресло срещу него, но малко встрани — при което съвсем естествено възникна въпросът:

— Какви мерки да вземем?

Той вдигна дългия си показалец.

— Има само едно средство! Само едно лекарство може да ни изцери, за да престанем да приличаме на себе си!

Пръстът му остро чукна на масата. Болестта, на която Щайн даде толкова просто определение, изведнъж ми се стори още по-проста и съвсем безнадеждна. Последва мълчание.

— Да — казах аз, — всъщност въпросът не е как да бъде излекуван, а как да живее.

Щайн одобрително и като че ли печално кимна. — Ja! Ja!76 Както казва вашият велик поет: „Това е въпросът…“

Като клатеше съчувствено глава, ученият продължи:

— Как да живее? Да, как да живее?

Той стана, като се опираше на масата с върховете на пръстите си.

— Ние така различно искаме да живеем — заговори Щайн отново. — Тази великолепна пеперуда намира купчинка пръст и преспокойно каца на нея: но човекът няма никога да стои спокойно на своята купчина пръст. Той иска да живее ту така, ту инак…

Щайн вдигна ръка, после я отпусна.

— Иска да бъде и светец, и дявол. А всеки път, като затвори очи, вижда себе си; и си представя сам себе си като чудесен момък, какъвто всъщност никога не може да бъде… виждам себе си като в мечта…

Щайн затвори стъкления капак: остро щракна автоматичната ключалка. Като взе кутията с две ръце, той, сякаш свещенодействувайки, я пренесе на предишното й място; от светлия кръг, който лампата хвърляше в стаята, навлезе в ивицата по-слаба светлина и накрая в безформения полумрак. Създаваше се страшно впечатление — тези няколко крачки като че го бяха извели от реалния и сложен свят. Високата му фигура, сякаш лишена от плът, се клатушкаше, витаеше безшумно над невидимите предмети, навеждаше се над тях с неопределени движения и сякаш изпълняваше някакви тайнствени, нематериални функции, а гласът, който идваше оттам, сега не беше рязък — той звучеше мощно и сериозно, смекчен от разстоянието: